автор: dara33

Вместо мене заплака небето.
Заваляха дъждовни сълзи.
Сълзи на облаци бели, а
очите ми са сухи... вели...

В тишината само ромон,
на небесните бели сълзи.

По прозореца се стичат
а в душата ми е крясъка
на бурята, която предстои.

Седя сама, и в тишината.
Не плача, само аз и тя.
Дъждът се стича по перваза
душата ми крещи от самота
и нямам сълзи, нито сила
да извикам... или да изкрещя
неистово и диво, като буря
като стон и вопъл на осъден
без право на последна дума.