автор: lady_dreamer

Имали ли сте някога случай, в който някой цвят да докара сълзи на очите ви? Да е толкова наситен, толкова дълбок, че
да ви развълнува, да докосне скритите струни на душата ви, а очите ви да се насълзят от връхлетелия ви спомен за нещо тъжно, нещо безкрайно красиво или нещо, което ви е донесло много щастие в някакъв момент от живота ви.

На мен ми се е случвало. Цветовете са на едно цвете, чието име не знам, но което ще остане за мен най-красивото цвете в света. Винаги ще свързвам това цвете със Зюхре алата - най-малката сестра на дядо.

През един пролетен ден, докато седях на стъпалата пред вкъщи, очите ми попаднаха на това цвете. То има големи, наситени в тъмнозелено листа. Такова зелено, което те поглъща, когато го гледаш, и оставя нежна следа в душата ти. Цветчетата му са малки и сини със заоблени венче листчета като маргаритки. Тяхното синьо е най-дълбокото, нежно и любвеобилно синьо, което можете да си представите. Тъмно и чувствено, това синьо се превръща в мехлем за очите и душата. Можете да го галите с поглед безкрайно дълго. Точно това синьо ме разплака, защото този цвят прилича на Зюхре алата.

Зюхре алата беше най-любвеобилният, открит и раздаващ се човек, когото някога съм познавала. Нямаше случай, в който аз и сестра ми да я посетим, и тя да не ни почерпи с всичко, което намери. На изпроводяк винаги пълнеше ръцете ни я с бонбони, я с букети цветя и с много поздрави за всички у дома.

Тя обичаше цветята, обичаше децата и внуците си, обичаше племенниците си, обичаше животните. Не можеше да живее без нито едно от тези неща. Пръскаше жизнерадост навсякъде. Раздаваше любовта си на всички и искаше само да я посещаваме от време навреме, за да ни се порадва. Беше безкрайно добра жена.

Косата и пръстите й бяха огненочервени от къна, сякаш сияеха от щастие отдалеч. Въпреки че беше пълничка, Зюхре алата беше толкова жизнена, енергична и сърдечна, че след всяка среща с нея сърцата ни се изпълваха с нейната любов и чувствахме как нейната жизненост ни заразяваше с щастие и оптимизъм.

Тя поддържаше своя градинка пред дома си. В нея винаги бе пълно с цъфтящи свежи цветя с цялата гама на дъгата. Дори в къщата си имаше саксии с цветя на всеки прозорец.

Днес Зюхре алата я няма. Мина повече от година, откакто тя се спомина. Къщата, в която живееше, сега се обитава от част от наследниците й. Без нея обаче тя е пуста и мрачна. В градинката й вече не цъфтят цветя.

Тя беше като слънце. Огряваше всички, даряваше топлина и светлина. Около нея кипеше живот. Последното цвете, което тя ми подари, все още цъфти в нашата градина. Тъкмо то, с нежните си сини цветове, ми прошепна спомена за нейната топла любов и предизвика сълзите в очите ми.