автор: mai4ka

Нощ. Луна. Болка.
- Странно! Откъде идва болката? - чудеше се душата.
От третия прозорец вляво сякаш...
Реши да погледне.
- Здравей! Може ли да вляза? Минавах наблизо и си помислих, че може да желаеш компания.
- Влез… Не! Всъщност, да! Искам компания. Ще бъдеш ли с мен тази нощ?
- Разбира се. Какво има?
- Много ми е странно. Обърках се! - съществото изглеждаше уплашено.
- Искаш ли да ми разкажеш!
- Страхувам се, но да. Искам да ти разкажа. Не мога да задържам повече болката в себе си. Става дума за една жена. Искам да умре!
- Да умре!?
- Да! А ако мога и аз да помогна някакси, съвсем ще съм доволен.
- Разбирам. А кое те обърква?
- Виж сега… Аз не съм такъв човек. Не помагам на хората да умират. Аз дори не си го мисля.
- Явно грешиш. Щом сега…
- Е, да де! Точно това ме обърква.
- Ако искаш да поговорим, почни отначало. Какво стана?
- Тя ограничи моя свят. Процесът започна по един фин, косвен начин, който ме ласкаеше. Бях сам. Нямах нищо. Тя беше добра с мен. Прибра ме, нахрани ме, помогна ми да си стъпя на краката. Даваше ми да разбера, че брои минутите, докато се прибера у дома, и колко самотна и нещастна е тя, докато ме няма. Изглеждаше като истинска обич, каквато съм нямал.
- А как ти помогна?
- Вярваше в мен! Беше отчаяна. Затънала в заеми. Плачеше. Исках да я зарадвам. А тя вярваше, че аз мога. Вярваше ми повече, отколкото аз си вярвах. Не можех да я разочаровам. Намерих си работа. Започнах да печеля добре. Надминах себе си. Като на шега. Лесно беше. Само не исках да я разочаровам и се справях с всичко, което ми се изпречваше. Беше като раждане. Беше магия…
- Как мислиш? Защо "беше"?
- И аз не знам какво стана.
- Не те попитах "Какво стана?", а какво мислиш.
- Мисля, че просто тя не умее да е щастлива. Това мисля! Да пукне дано! Отрови ми живота, гадината. Искам да отровя нея. Искам…
- Чакай! Чакай! Не може ли просто да си тръгнеш, щом…
- Не може!
- А защо?
- С времето тя се постави в положение на зависимост от мен и сега атакува чувството ми за вина, справедливост, съвестта ми. Отне ми всичко.
- Нали каза, че си нямал нищо. Как ще ти го вземе?
- Сбъркал съм. Нищо материално нямах. Но имах себе си. Мечтите си. Надеждите. Приятелите.
- А сега нямаш ли ги?
- Не! Тя ревеше, кучката, че нямала приятели и аз от благодарност я запознах с моите. На всички раздрънка колко съм добър, единствен и как се грижа за нея. И как ме обича. Сега, ако си тръгна, те ще го приемат като предателство спрямо нея и ще ме обвинят. Никой не обича предателите. Ще ги загубя. И себе си нямам. Бавно и постепенно обсеби частите от живота ми.
- Това не го разбирам.
- И аз не разбирах, докато не стана късно... Връщам се вкъщи. Радвам се да я видя. Тя се цупи. Нещастна била: "Защо така, мила?" Зависима била. Щяла да прави, каквото аз кажа. Имала ли избор? Ей такива ги дрънка. Пускам телевизора. Питам я, какво й се гледа. Кавото съм искал. На нея й било все едно, щом е с мен. И се усмихва. Приятна и мила вечер... до след няколко часа, когато... " Аз исках "Биг Брадър" да гледам, но нали завися от теб..." И почва да реве. И с храната същото. Пита какво обичам. Готви го с желание и радост, а после страда. Гладна била. Не обичала това. Казвам й да си направи каквото иска. Не можело! Тя нямала право, като не работела. Нека седяла гладна! Да не съм се тревожел за нея. Била свикнала никой да не мисли за нея. Все тя другите мислела. Почнах да я наблюдавам какво обича и да лъжа, че ми е любимото, само и само да не стои гладна. Излъгах, че ми е омръзнало да гледам телевизия. Сега си пуска каквото иска, но ето: внимание не й обръщам... Четял съм си книгите и не съм се интересувал тя как се чувствала и колко съм й липсвал в тези моменти. Отказах се и от книгите, само и само да се усмихне. Междувременно спряхме и да излизаме. Първо казва, че й е все едно къде ще отидем. Щом е с мен, навсякъде било хубаво. После се оказва, че другаде искала, но не посмяла да ми каже, за да не ми накриви. И пак сълзи. Умирала си от страх да не си тръгна. Щяла да остане на улицата. И не пропуска да ми каже: "Ето, когато беше слаб - имаше нужда от мен. Сега ти тежа на гърба и ще си тръгнеш. Всички така правят. Докато могат да взимат от мен, стоят. После си отиват." И хем не искам да съм като другите и да я изоставя, хем ги разбирам. Не мога да работя вече. В главата ми само мисли за какво ще ми угажда днес? Правя елементарни грешки. Спрях да печеля. Ако нещо не се промени, скоро ще се окажа там, откъдето тръгнах.
- Поговори ли с нея?
- Много пъти. Не разбира. Почва да плаче още преди да съм обяснил за какво става въпрос и да се кълне, че ме обича. Каквото и да кажа, се тълкува като обида и... Не знам. Опитах всичко, за което се сетих, за да я накарам да разбере, че ме съсипва, но тя казва, че ако аз не съм се държал "така", и тя щяла по друг начин да се държи. Проблемът е че "така" няма точни граници. Изменя се според настроенията и. На практика се оказва, че освен за моето поведение, нося отговорност и за нейното. Иска уважение като за личност, а когато го получи, прехвърля отговорността за мислите, чувствата и постъпките си върху мен. Мразя нея. Мразя и себе си. Не знам кой съм. Не знам къде съм. В момента, в който направя нещо за собственно удоволствие, тя ме кара да се чувствам виновен. Отказах се от всичко, което харесвам, за да не страда милата. Малко по малко ограничих всичко онова, което съм, което ме правеше да съм аз. Не знам какво да правя. Като в капан съм. Задушавам се.
- Може би просто трябва да си тръгнеш, щом си опитал всичко, за което се сещаш.
- Лесно ти е да го кажеш. Не може ли просто да си умре? Искам...
- Стига! Не се прави на дете! Знаеш, че нищо не й дължиш. Искала! Помогнала! Нищо не си и обещавал, нали?
- Не съм. Но тя беше с мен, когато аз плаках. И наистина е зависима. Ще остане на улицата с двете си деца точно срещу зимата.
- Ако сте двамата няма ли да остане?
- Ще! Но малко по-късно. Може би още около месец ще издържа. Не печеля вече. Разбираш ли? Не мога! Капанът ме убива! Толкова е объркано всичко. Не мога да си тръгна и да я изоставя! Не мога и да остана, защото ще се затрия. Нека умре! Нека умре...
- Май няма да се разберем днес. Искаш ли да поспиш сега, а утре да поговорим пак?
- Може ли? Помогни ми... Моля те... Моля! Моля те... Иначе ще я убия...

Мъжът се огледа стреснато."Господи! Май полудявам. Говоря си сам. Тук няма никой."
Душата се опита да обясни, че не е "никой", но той вече беше затворил съзнанието си и не чу думите й.
В този момент вратата се отвори и влезе жена. Красива жена. Миловидното й лице излъчваше всичката загриженост на този свят. Носеше две чаши. Може би вино. Усмихна се очарователно и подаде на мъжа едната.
- За любовта! - отпи.
- За живота! - загледа се той в очите и и изпи чашата до дъно.

После се хвана за гърлото.