автор: theevilone

…а само да можеха да видят
изпепелените ни очи,
колко далече стигна
всичко това…

Катранени облаци таящи тонове
и тонове киселинни дъждове,

разтекли се
по цялото небе,

останавили райски-сините му цветове
да гният зад гигантските си черни маси,

докато тук долу
е истински ад.

Въздухът никога не достига, а изпепелява
отвътре. Белите ни дробове се превърнаха в

огромни черни
петна размазани

по ренгеновите снимки, докато чудовищните
двигатели, които създадхоме толкова грозни

и бълващи
пепел,

разкъсват с хилядите си метални части всичко
красиво, което мразим. С грозни и сладби тела,

понесени
от механични крила

с горещия порив на изгорелите
газове от комините, и със сърца

завладени от ритъма
на машините,

потънали в жажда за власт
след първите малки гладки нефт,

дали толкова сила
на анорексичните ни тела…

безвъзвратно потънали в него и в пристрастеността…
Да се стича по кожата ни, бе любов…

Да придава цвят на черните ни сърца, бе съдба…

Сега имаме сила!
Имаме толкова много сила!
Телата ни погълнаха
тонове и тонове нефт,

но на каква цена…

Механичните сърца
бият толкова
силно в гърди ни,
а са толкова мъртви,

задвижващи
студено машинно масло
във вените ни, където преди
течеше топла и червена кръв…

С души удавени преди толкова
много години в океани от катран
и нефт, ние станахме
такива студени, жестоки машини!