автор: aladar

И подсмърчат даже...


1.
Всички сте чували за паднали ангели, нали? А аз даже познавам двама-трима. Но за издигнали се демони никой не е чувал. А аз съм точно такъв. Името ми е непроизносимо, заради особения гласов апарат на Шефа (гъгне непоносимо, да ви се оплача), а и в Ада не си падаме особено по гласните. Най-приблизително би прозвучало като "Кджртклсвндклм", затова предлагам да ме наричате (когато се наложи) просто "Фют". От детска книжчица някаква си го харесах. Историята на моето издигане е простичка и поучителна. Всичко започна с една несложна задачка, която ми възложи Шефа в една прекрасна адска утрин, докато разбъркваше сутрешният си казан адско кафе с тризъба вилица:
"Тргхсклпт" - ми каза той - "Гхккклвртнмдксврплкмндск!" - допълни. Аз си му разбирам: "Заминаваш наГоре" - казва - "И като те знам какъв си смотан и че за нищо не ставаш, ще получиш писмени инструкции. Ясно?"
Остава и да не е - ха не си разбрал, ха са те пекли на бавен огън. Буквално. Припнах щастливо, избрах си най-черният плащ, най-кривите рогца, най-ципестите крилца и най-ергономичният тризъбец и се настаних пред пещерата на Шефа да чакам транспорт за наГоре. По разбираеми причини посоката "наГоре" (разбирай Земята) е под тоталният и едноличен контрол на Шефа (навремето разни души се измъкваха от тука, някакви пък живи идваха да си търсят изгорите, и не стига това, ами и един такъв се домъкна с арфа - дереше неистово струните и ревеше с пълно гърло и въобще се държеше като пълен идиот, та затова са и сегашните мерки). Минават разни познати, кимам учтиво и гледам всички да ме забележат. Това си е чест, да те пратят Горе. В този момент камъка се отмести и надзърна Шефа. Не разбрах даже какво ме тресна между рогцата. Разбрах обаче че е ядосан. "Држглкмнсвпдкрл - мнсвлрксмццптщрв!". Аха. Ясно. Работата била под прикритие. Ами да беше казал, що така се нервира. Нямаше време да се преобличам, затова скатах реквизита в спретната бохчичка, метнах я на рамо и се пльоснах до още трима колеги в джипа. Това "джипа" обаче не е както може би си мислите четириколесно с ДВГ, а прилича по-скоро на влакче на ужасите - газ нагоре, после юруш надолу и така докато добиеш достатъчно скорост да се изстреляш наГоре. За морска болест ли се сетихте? Да, имам.... Но изкуството иска жертви. Накратко, оплесках бохчата.

2.
Пуфффф.... Дрян! Чикръъъък! Облак серни изпарения и - Ура! Вече съм Горе. От колегите няма и помен. Много са бързи - обикновено когато изреве ламята за края на работния ден, аз даже не успявам да се преоблека, а те вече са седнали на дъното на Етна (адски добър вулкан да ви кажа, един от най-луксозните) и държат чашки с чадърчета. Бохчата ми смърди отвратително, ако знаех, че ще пътувам, нямаше да закусвам. Отварям плика с инструкциите. Ммм. Това е почерка на секретарката. Много съм и навит. Калиграфски почерк, красота. От написаното разбирам, че мисията ми е в малка балканска република, намираща се насред тежък преход (идеално е за лов на души, като Америка през 30-те, когато някои мои колеги забогатяха и се оправиха за цяла вечност, а аз проспах момента). Нещо като реабилитация усещам, и ми става едно радостно. Гълтам хапчето с местния език, малко обаче ми присяда... Почвам да кашлям, ужас, света се тресе неудържимо пред очите ми, и в този момент един местен, когото не бях забелязал до момента, се доближава и ми подава шише. Отпивам яко, хапчето се плъзва надолу, но облекчението е краткотрайно. Гореща вълна се спуска по хранопровода ми, резонира в стомаха, връща се обратно и избухва в главата ми. Отварям уста, опитвам се да дишам, но имам чувството, че от устата ми излизат пламъци. Пил съм лава, течен живак и сода каустик, но усещането не може да се сравни. Местният кима одобрително, хили се с два зъба и фъфли:
- А-а-а, домашнярка, ассссъм я варил, шшш'знайш! - взима ми шишето, отпива и примлясква доволно - Шшш'знайш, чиста проба еликсир!
Поне хапчето действа, щом го разбирам. Постепенно се успокоявам. Поглеждам листа с инструкциите и сричам:
- Ъъъъъ... Тъъърся... Кака Минка? Хоремаг? Лимонада?
Местният ме гледа изпод вежди и се клати.
- Ти дан'си Бончо бе? Ингилизина? Мязаш ми на него. Мииииноооо!
- Млъкни беее! - дочува се в отговор отнякъде.
- Миинооо! - продължава диалогът - Яйла да видиш кой тука ма!
- Ши дода аз, ши дода, чи кат дода ща млатя! Пияндурнииик!
Отваря се врата и се появява... Не, честно, спирам за малко да се концентрирам, защото дори простото изреждане на характеристиките на субекта всеки път ме кара да преживявам чувството на шок и нереланост отново и отново:
Такааа, концентрирах се: Височина - около 2 метра, ширина - пак толкоз; Коса - вид на застинала експлозия на поне 200 грама тротилов еквивалент; дрехи - тук не мога да съм обстоятелствен, защото това са пласт върху пласт върху пласт, дрехи и дрехи и дрехи. Основен цвят - тъмно синьо, с основни мотиви - дребни цветчета. Над всичко - престилка. Под всичко - гумени галоши. Запретнати ръкави, от които се подават РЪЦЕ (фи около 20см. в най-тънката част), зачервени, с длани като лапите на ламя, можеш да седнеш комфортно в тях и да се поизтегнеш даже малко. И това нещо се носи с устрем към нас, но в един момент застива (при което част от конструкцията сякаш продължава напред, носена от инерцията, после се връща обратно и така няколко пъти, докато постепенно движенията затихват). Устата бавно се отваря и оглушителен рев разпъва болезнено тъпанчетата ми:
- Боооооончооооооо! Леееелееееее, че си пораснаааал! Яйла да та пригърна бре кака!
Черна пелена, оцветена от избухванията на червени петна, пищящи уши, крайници, стегнати в жестоката хватка на менгеме, затягано от безмилостен инквизитор. Когато всичко свърши и съзнанието ми се избистри, се оказах захвърлен на спретната купчинка върху миндер, постлан с черги, пред мене имаше маса с мушама, а из стаята бръмчаха мухи. Опитах се да стана, но разбрах, че в близките ден-два едва ли ще мога да ходя.

3
Постепенно нещата се нареждат. Кака Минка всъщност не е толкова страшна. Като я опознаеш, откриваш, че под впечатляващата външност се крие една съвсем нормална и годна за вербуване душа. Нито прекалено чиста, че да не става за нищо, нито пък твърде податлива, че да ти се загуби интереса. Реших, че тя ще е едно от първите ми завоевания.
Да, обаче непоносим сърбеж в областта на рогцата (които естествено не нося, не съм идиот) ми подсказваше, че Шефа иска нещо да ми каже. Издебнах подходящ момент и се промъкнах до телефона. Гъстият дим от слушалката изпълни стаята, а гъгнещият глас застърга мозъка ми. Аха, ясно. Чакал доклада за податливостта на местните. Обещах да му го пратя веднага. Едва оставих слушалката и нахълта Кака Мина. Подуши въздуха, набърчи нос и ми вика:
- Май бобеца със сланинка снощи не тий понесъл нещо, а? То с кво си са хранил у английско, зер? Виж са на кво си замязал. Гърчав като глист! Ама ще те охраним тука, ти само постой, и сам няма да се познаеш!
Ъф, егати обяснението за адската миризма. Усмихвам се сконфузено и излизам на двора. Кучето, най-добрият приятел на човека се оказа и най-добрият приятел на демона. Скимти и заляга само като ме види. И маха ли маха с опашка. Подмазва се, усеща кой е господаря. Прасето обаче... Абе имат един шопар на двора, над 100 кила, само като ме види, навежда глава, почва да грухти злобно и като се втурне - алей! Корида просто. Наистина ме мрази проклетото животно. Затова като го видя си подсвирквам една песничка, на която ме научи бай Шарбан (дето щеше да ме усмърти с оная ракия още при пристигането ми) - "всичките прасета на мезета" се пее в нея, и това е моето малко отмъщение. Шопар смотан. Сядам на слънчице да обмисля доклада. Трябва да изглежда от една страна добре, за да не ме отзоват, а от друга - да не е прекалено лесно,че да натрупам точки. А иначе ми изглежда от лесно - по-лесно. Хващам една котка и изсъсквам в ухото и доклада. Сигурно не знаете, но котките са модемите на Ада. С точен шут под опашката я пращам да търси гейтуей и отворен порт, за да предаде информацията за Шефа. А аз свирукайки си се отправям към кръчмата.

4.
Когато преди време за първи път влязох в кръчмата, разбрах защо местните са така нечувствителни към миризмите, съпровождащи повечето адски дейности (появяването ми, разговорите с Шефа и т.н.). Зловонието на затворената отвсякъде стая посред лято стая е неописуемо. А масовото пушене на цигари "Арда" и "Шипка" пакет, пиенето на мастика и мента, прекаляването вечер с бобови култури и всеобщата ненавист към всякакви процедури, свързани с мокрене и вода нажежават до крайност атмосферата и я докарват до ръба на верижна реакция. Крясъците и фъфленето от масите пък създават звуков фон подобен на родната Геена, когато подготвяме избухването на някой от по-големичките вулкани (Кракатау например). И тези ще ги плашим с Ада?!? По-скоро провинилите се демони трябва да ги плашим с "Кръчмата". Но музиката... Музиката е божествена. Има един касетофон, покрит с прах, пепел от цигари и храчки, на който обаче пускат най-невероятната и демонична музика, която съм чувал. Кондьо. Азис. Ивана. И други. Дори хрипливият звук от прокъсаните тонколони и моментното провлачване на изстрадалата механика не могат да развалят усещането. Дори бих казал, че добавят към чара му. Невероятно е. Само заради тази музика си струва да изтърпя всичко. И крясъците, и миризмата. И двете сополиви циганчета дори, с тяхното вечно "Дай ми бате 'нглийска лира, аз ш'ти пея и ш'ти свиря..." Те са готови за Ада. Даже ако уцелят някоя промоция, може направо за младши демони да ги вземат. А при техните данни, предвиждам да растат в службата. Поръчвам си мастика с айран и се облягам доволно. Това мастиката с айран ми е любимо. Най-адското питие, комбинация от огън и лед, не знам как го правят, но ще потърся рецептата. Бармана Генади ми донася мастиката, ухилва ми се съучастнически, поопъва мустака и след секунди... "Напипай гооо!" - разкъсва пелената на разговорите и взема връх над шумотевицата. Но само за момент. Местните могат да надвикат и Шефа, ако рекат. Но аз песничката си я зная и си я припявам. Гений е този човек, гений!

5.
Облаци се струпват над бедната ми глава. Снощи, след не знам колко мастики (и явно твърде малко айран) съм скочил върху масата, обявил съм, че съм безсмъртен и съм излетял през комина. При което бай Генади (кръчмаря) плеснал Кольо Миризливото зад врата и му рекъл:
- Ха кажи пак, че не са ми качествени питиетата, а, келеш!
Нямам спомен от тези събития, но по-късно се опомних насред някаква слама, потен, лепкав и с младо русо гадже в ръцете. Не бързайте обаче да ми завиждате, защото в момента съм с адско главоболие, а нещастната част от анатомията ми, с която обикновено пикая, е подута, с малки пъпчици и хем боли, хем сърби. За капак и вербовката на души не върви. Показах на Кака Мина списание "Плейбой" и и казах, че мога да я направя да изглежда толкова хубава. Даже не успях да довърша и проблесна ярка светлина, главата ми изтръпна, а точилката издрънча зловещо. Хванах се за главата и напипах ОГРОМНА цицина.
- Да ги махваш тия голотии от къщата ми! - ревеше Мина - Ша та сплескам, чуваш ли!
Явно момента не беше подходящ да я врънкам да подписва договор с кръв.
Пробвах се и при Кольо Миризливото. Обясних му, че мога да го направя богат, ама като му показах договора, подбели очи и получих такъв шут, че една седмица поне няма да мога да си слагам опашка. После разбрах, че на времето позавъртял бизнес, едно-друго, подписвал някакви договори, ама не прочел дребните буквички на договора и... няма вече бизнес, че и бой ял. Сигурен бях, че поне циганетата лесно ще впримча, но не би. Първо играхме на "тука има тука нема" и позагубих това-онова. Не се притесних много обаче, защото само да подпишат и ще си върна всчико.Да, ама договора ми го нямаше! А са ми под бройка! Давам отчет за всеки екземпляр! Паникьосах се, а двете уродчета мятаха гюбеци и се хилеха като павиани. Ден по-късно намерих парчета от договора край едни храсти с нещо кафяво по тях. Мисля, че всеки ще се сети кой и за какво е ползвал документа. Ще ги убия онези двете копеленца!!! Хм, всъщност не мога. Ако ги очистя, автоматически стават мъченици и моя милост отива да дава обяснения. Зарових гнева си надълбоко.

6.
Мистерията относно събитията онзи ден започва да се разбулва. Русото от сламата се оказа също агент под прикритие. На конкуренцията обаче. Ангел с две думи. Пернато. Така че сърбежът и пъпчиците са алергична ракция. Добре, обаче това завеяно създание се оказа невероятна лепка. Ходи по петите ми и ме врънка да съм сменял лагера, че съм бил на грешни позиции и съм имал потенциал за развитие. И нещо за някакви реки с мед и масло. Ужас. Засега просто я избягвам и се крия, защото не искам конфронтация. Освен това пристигна сметката за телефона на кака Минка. Лошо. Оказва се, че тукашната телефонна компания на неведом принцип е успявала да засече разговорите с Шефа и ги е таксувала като еротичен телефон. Страх ме е да се прибера. Мина е бясна, не ще да слуша оправдания, току се присеща и за списанието "Плейбой" и съвсем избеснява. Мисля да хвана гората - тук вече няма живот за мене. Да не говорим, че няма вече никакъв начин да си прибера плаща, крилата, тризъбеца и опашката от циганетата. Не че не мога и без тях. Примерно, хвъркам си и без крилца, верно, ама крилцата за демона са като летите джанти за "Голфа", ако мога да си позволя това колоритно местно сравнение. Престиж, удобство и самочувствие. Боли ме, като се замисля. Мдам. Да взема да избягам в гората наистина. Само дето наоколо гора няма. Има само няколко плешиви хълма с храсталаци. Не може така да не ми върви...

7.
Русото хвъркато се казва Ангелинка. Фантазията явно не е сред силните страни на небесните. Естествено, истинското и име е друго, нещо като "Аеиаойъоуя"; в Рая май не си падат много по съгласните. Прекръстих я на "Гинка", че да е в съзвучие с местното звучене на имената. Тя, разбира се, настоява да и викам "Ани". Няма пък!
Не е толкова лошо момиче, като я опознаеш. Твърди, че с добро можеш да постигнеш повече, отколкото с подлост и изкушения. Да бе. Казах и да ми го докаже - да се пробва да ми вземе реквизита от циганетата например. С добро. Така поне ще свърши нещо полезно. Ако успее де, което много ме съмнява. Всъщност, май не е толкова тъпа, колкото изглежда. Не зная как ме е открила, защото когато ми стана ясно, че аз, кака Мина и толчилката не бива и не можем да съществуваме в едно измерение на по-малко от километър разстояние, аз избягах и поради липсата на гора се скрих в една изоставена някогашна свинеферма. Тук е диво и мирише, но какво е миризмата пред вкуса на свободата! Освен това Гина ми донесе и уокмен с Азис, така че изобщо не се оплаквам. Опитах се да я придумам освен кюфтета от кръчмата да ми донесе и една мастика и бурканче кисело мляко (дааа, вече знам поне как се прави айран!), но тя отказа категорично. Донесе ми бутилка червено вино. Егати. Сега остава и нафора да извади отнякъде :( Понякога се съмнявам в интелектуалните и способности. Изпихме все пак виното. На светлината на свещите почти мога да забравя горния и произход. Открих, че когато светлината идва отдолу, лицето и добива малко демоничен вид. Малко, но възбуждащо. Прости ми Шефе. Съгреших пак.

8.
Това не е истина. Сигурно нещо се е объркало зловещо при прехода ми от Ада и сега лежа проснат в някоя адска пропаст и сънувам настоящите кошмари. Гинка е бременна. А аз симислех, че просто така си напълнява от улегналия живот с мен. След като попремина шока се замислих. Какво ли би могло да се пръкне от омешаната ни наследственост? Рогато ангелче? Пернато демонче? Ужассс. Освен това пак ме сърби челото. Шефът сигурно е бесен. Гинчето ми донесе някакъв мехлем да се мажа против сърбежа. Като че помага. Когато обаче няколко дни по-късно сияеща ми донесе рогцата, крилцата (доста поокъсани и мръсни) и копитцата направих поредното зловещо откритие. Не можех да си сложа рогцата!!! Падаха постоянно. Това е от гадния мехлем! Докато отчаяно се опитвах да си ги сложа, пръстите ми сигнализираха за още нещо нередно - от буйния ми перчем не беше останало почти нищо. Плешив демон. Аз. Не, трябва да се събудя. На въпросите за останалите ми неща (плащ и тризъбец) първо въртеше и усукваше, но накрая призна - циганетата предали тризъбеца ми на вторични суровини, а от плаща си направили хамак. Изчадия. Когато се мръкна, в силно угнетено състояние на духа се впуснах в бръснещ полет над околните хълмове, само аз и тънката луна, вечерните създания и кристалната тишина. Беше ми наистина необходимо да помисля. В главата ми зрееха планове, оформяха се идеи, трябваше да ги подредя и осмисля. Решението съществува, само трябваше да го открия. Издигнах се нависоко, там където е истински студено, въздухът чист, а звездите ярки, главата ми се избистри и... оглушителен рев изпълни внезпно въздуха, ярки светлини прогориха ретината ми, светът се запремята, крилцата ми отлетяха нанякъде, а аз полетях надолу. Първата ми мисъл беше "Това е. Настигна ме. Гневът на Шефа наистина бил изпепеляващ..." Втората ми мисъл включваше кака Мина и точилката, но веднага я отхвърлих като абсурдна. Ударът в земята прекъсна разсъжденията ми. Събудих се от нещо влажно и студено по бузата ми. Бррр. Колко ли съм лежал така, за да може да ме полази охлюв?! По слънцето изглеждаше да е към обед. Бях паднал недалече от моето убежище и затова нещастно се закандилках натам. Отпред ме чакаше Гина с вестник в ръка. Прасна ме с него по главата без да обели и дума. Дори не изпротестирах. Погледнах първа страница: "ОГРОМНА ПТИЦА УДАРИ САМОЛЕТ ИЛИ МОЖЕ БИ Н.Л.О.?" Опитах се да вникна в заглавието. Такааа, явно птицата бях аз. Оставаше да разбера само дали съм ударил самолет или Н.Л.О. Аха. Проклет вестникарски стил. Имаше се впредвид, че нещо е ударило самолет, спукало е предното стъкло, изкривило е обшивката на един от двигателите и е изчезнало без следа. Първоначлно помислили, че е било голяма птица, но липсата на кръв и пера пораждала съмнения за нещо загадъчно, още повече в контекста на обърканите показания на пилотите. "Беше човекоподобно" - твърдеше единият "И с огромна глава". "Имаше крила и изглеждаше невероятно зловещо" - допълваше вторият. Човекоподобно. Хм, благодаря. Както и да е, скоро Гинка се успокои, здравият ми демонски организъм свърши своето и отново си бях аз, старият Фют, с една малка разлика - развих ужасна фобия към летенето. Само като си помисля за полет и неволно се просвам на земята по корем и с безумен поглед се вкопчвам във всеки предмет, който може да ме задържи към нея. Надявам се с времето да ми мине.

9.
Вече и двамата сме в нелегалност. Без да ми каже, Гинка теглила майна на светото братство и решила да се премести при мен. Уговарях я да се върне, но не ще и да чуе. Твърди, че е изпратена като противовес на мене, така че където аз - там и тя. Това обяснява донякъде лепкавия и характер. Решихме, че нищо повече не ни задържа тук. Ще отидем в столицата - там никой няма да ни забележи. А и наближаваше времето да... ужас... да се роди... сещате се. Последните си пари дадохме за квартира. С усилие на волята пернатото промени цвета на косата си, докара си мургав отенък на кожата и усвои изтънко "Няма ма гуспожа, ш'ти гледам, ш'ти познавам". Лошото е, че наистина познаваше... Всъщност цялото упражнение беше, за да се докара циганка, та като влезе в болницата да роди без пари. А аз трябва спешно да почна работа...

10.
Щастлив татко - момиченце. Прибрахме се вкъщи и веднага я пробвах със всички тестове за демоничност. Обаче нищо. Гинка и тя се пробва със всички възможни ангелски тестове, но и там нищо. Нито ангелче, нито демонче. Ха сега де. Че това ли се получава като ашладисаш ангел и демон? Човек? Като се замисля май звучи доста вероятно. Но все пак тайничко се надявам, че някой прекрасен ден докато се протега да стигне нещо на най-горния рафт, краченцата и ще се отлепят от земята и ще полети... Ъф, че ме заболя... извинете, фобия, знаете.
Междувременно и аз не си губих времето. Попромених мъничко един от договорите за вербовка на души и го превърнах в чудесен договор за наемане на работа като системен администратор. Демонично, а? Доста се чудих на каква професия да се спра - хем да не се изискват кой знае какви умения, хем да дават добра заплата, хем и да импонира на демонската ми същност. Апропо, много съм доволен от избора си, макар да ме гложди червейчето на съмнението - дали нещо в банка не беше по-добрия избор? Но не се оплаквам. А постъпването ми на работа си беше от просто-по-просто: вмъкнах се тайно в отдел "Human resources" на обещаваща компания, мушнах договора в подходящата папка и на другият ден бях на работа. Запознах се с колегите, никой не прояви дори и сянка на съмнение. А и плешивото ми кубе (помните оня гаден крем против сърбеж, нали?) някакси всяваше респект. Плешиви бяхме само аз, директора и счетоводителя. Да имате нещо да ми кажете? А?
Вече почти съм забравил тъмното си минало. А най-големият бонус е... достатъчно е да изляза от вкъщи, да извървя 20 метра до кварталния магазин... и мога да имам толкова мастика, колкото си поискам. И айрян. Животът е прекрасен, нали?