автор: Ognian

Веднъж Ницше видял един каруцар, който безмилостно биел коня си.
Животното било затънало в уличната кал - каруцата била много голяма. Човекът немилостиво го шибал с бича, тежката каруца още повече потъвала. Каруцарят се вбесил, слязъл, и започна да удря с всички сили коня си с дебела тояга. Нищо не помагало, калта вече стигнала до стремето, а стопанинът продължавал да удря.

Конят, обърнал глава и погледнал с болка и изненада човека, или така се сторило на Ницше.

Той безпомощно стоял пред грозната гледка и не знаел какво да направи. С нищо не можел да помогне на бедното животно, или на каруцаря. Бил физически слаб, за да бута каруцата, излишно било да моли човека да спре да удря. Разбрал, че нито огромните знания, чуждите езици, великата му способност да създава живот от писано слово, изобщо не могат да помогнат на едно създание, което дори не било надарено с разум! С ужас осъзнал, че цялата му сложна философия, с която обяснявал света и хората, не може да спре една дребна, всекидневна жестокост.

Искал да промени мисленето на високо организираната материя, бил убеден, че може да го направи, а сега, опръскан с кал, безсилно гледал страданието на едно животно.

Могъщият ум се пречупил, Ницше обезумял. И станал едно от децата на Бога.