автор: no_more_dreams

Животът е само миг от вечността
и когато сънят си отиде
е все по-самотен света.
Целувам утрото за сбогом,
но никога не знам дали
ще се върне. И отново
във очите ми денят вали,
търся те... Боли...
Гласът ми чупи се - стъкла
от безнадеждност режат.
Спомени сме. Нашите лица
забулени във време - мрежа.
И устните са бледи. Огън.
И сме недочакани от себе си.
Утрото целува ме и то за сбогом.
Светът умира в самота,
когато сънищата си отиват.
И живеем в миг от вечността.