автор: pencho_zaeka

Пример за подражание

В далечната 1996 г. цяла Япония отбелязваше една тъжна година след опустошителното земетресение в Кобе, когато на остров Хоккайдо се случи нещо ужасяващо.
Един тунел се срути, докато през него минавали междуградски автобус и лека кола. Всички телевизии моментално разпространиха новината, а на мястото се струпаха всякакви спасителни екипи. Започна се усилено колективно мислене. Едни предлагаха да се взривява, други - да се копае, докато се отвори проход към предполагаемите оцелели. Предполагаеми, защото нямаше никаква връзка с тях. Спорът се разгорещи. Намесиха се политиците, кметовете на околните градове, полицията, гражданска защита, щабът за реагиране при бедствия и аварии и, естествено, роднините. Ето как, в общи линии, протекоха дискусиите, отразявани пряко от медиите:

Ден първи.

Политиците:
"Ние сме длъжни да спасим тези хора по най-бързия начин, и да покажем на света, че сме отговорни, ангажирани и можем да се справяме с екстремни ситуации."

Ден втори.

След сериозно преспиване над проблема, се включиха Кметовете:
"Трябва да се действа експедитивно, но не можем да допуснем една главна пътна артерия да бъде безотговорно разрушена! Иначе ще си търсим правата по съдебен ред!"

Ден трети.

След двудневни съвещания, реагира и Полицията:

"Ще се погрижим виновниците за тази трагедия да бъдат разкрити възможно най-бързо! Ще понесат цялата си отговорност!"

Ден четвърти.

С внимателно премислена гражданска позиция и след тридневни консултации с експерти, Гражданска защита заяви:
"Ние сме твърдо против използването на взривове, предвид опасността целият хълм да се дестабилизира и да застраши околните селища. Ще мобилизираме всичките си ресурси и ще изкопаем тези хора!"

Ден пети:

Тъй като шефът на Щаба за бързо реагиране бил на обмяна на опит в Щатите, тяхното изявление доби публичност малко късничко, но пък беше категорично:

"Ще взривяваме! Не можем да оставим нещастните хора нито ден повече да мръзнат и гладуват в този тъмен тунел! Поемаме цялата отговорност за безопасността на операцията."

Ден шести.

Роднините загубват търпение, запрятат ръкави и сами хващат кирките и лопатите под възторжените възгласи на зяпачите, докато експертите замислено се почесват зад ушите. Медиите, проследяват с жив интерес международния отзвук, който може да се синтезира горе-долу така: „Баси тъпите японци!" . В резултат мигновено почват да ръсят огън и жупел по горните институции, и да ожалват горките роднини. Вече никой не мисли, че някой може да е останал жив.

Ден седми.

Взривиха тунела. Оказа се, че огромни скални отломъци смазали автобуса и колата до неузнаваемост още в момента на срутването. Пътниците загинали на минутата. Намесата на Господ, както винаги, се оказа най-адекватна. Спестил им на хората цели 7 дни мъки. Всички заключиха, че каквото е трябвало, е станало.

После животът си влезе в релсите, а японците си възвърнаха славата на най-успешната нация на планетата.