автор: mai4ka

Липсата на раздел " Приказки за възрастни с елементи на разсъждение" ме предизвика, да благославям този който е измислил раздел "Други"

Имало едно време...
Така започват много приказки. Така ще започна и аз приказката за костенурките.

Тя костенурката била една в началото на приказката. Разхождала се самичка из джунгла, която кой знае защо някой нарекъл "Интернет". Срещала по пътя си различни създания. Някои и харесвали, други били агресивни и ги избягвала. Била още малка и много любопитна. Влизала по всякакви шубраци, намирала нежни създания покрай поточетата, срещала страшни в тъмното. С едни се заприказвала, други отминавала. Някои запомняла с добро, други с недотам добро. Вървяла и търесела. И тя не знаела какво. Имало нещо недовършено в нея и вярвала, че ще го намери. Онази частичка, която ще запълни празнината и ще я направи цяла.
И така... Както си вървяла един ден, видяла насреща си друга костенурка."Това пък какво е?" запитала се тя. Такова нещо още не била виждала. А то се приближило и казало:
- Здаравей! Радвам се, че се срещнахме! Търсих те.- усмихнало се.
- Така ли? Защо мен?
- Защото сме от един вид и можем да продължим пътя си заедно, да се подкрепяме и да си помагаме. Искаш ли?
- Незнам. Преди време срещнах едно бяло, пухкаво създание с дълги уши, много хубавко. И то ми каза същото. Обаче веднъж нещо шумна в едни храсти и то побягна, пък аз се скрих в черупката си. И когато се показах отново, него го нямаше. Така и не разбрах къде изчезна.
- Било е зайче. А ти си като мен. Ела да повървим заедно! Сама ще прецениш.
И ... Те вървели заедно ден след ден. Говорили си за вчера , за утре, помагали си, мечтаели, скарвали се по мъничко. И някакси подмнавали другите създания, когато ги срещали. Било хубаво, било мило, било истинско...

Веднъж обаче костенурката останала сама. Скучно и било докато чака и се огледала. Видяла до едно дърво кафяво, пухкаво животинче с дълга опашка, което се мъчело да строши орех. То казало:
- Аз сам катеричка. Искаш ли да си поиграем:-)
- Аха... Много искам. - отговорила нашата героиня. - Скучно ми е. Чакам приятел. Дай да ти помогна с орехчето!
- И аз чакам моята приятелка. Ето помогни ми.
Заиграли се, посмели се и седнали да си починат. Дошла другата катеричка. И тя се запознала с костенурката. Харесали се. После тъкмо, когато катеричките щели вече да си тръгват, дошла и втората костенурка.
- Ела! Ела, да те запозная! - с много радост и гордост посрещнала приятеля си костенурката. - Вижте нали е прекрасен!
Побъбрили четиримата малко. После катеричките си тръгнали.
И тогава... Тогава се случило нещо странно. Голямата костенурка се засилила и силно ударила малката.
- Но защо?- недоумqвала тя.- Защо?- в очите и се появили сълзи.- Защо ме удари? Аз тъкмо си мислех, че... че съм си намерила другарче, че вече няма да съм сама, че лошото свърши, че ще се обичаме, а ти ме удряш! Не разбирам!
Болката и обидата така се смесили... Разплакала се. Залели я вълни на отчаяние. Мечтите и се сринали. Бъдещето и се видяло тъжно, самотно, празно... Объркано и безсмислено. Обърнала се да избяга.
- Почакай... Виж! Не исках да те нараня! Исках само, да ти покажа нещо. Ти си още малка и не знаеш, но ние костенурките сме много нежни създания. По-нежни и много по-лесно раними от другите. Разбираш ли? Затова природата ни е дала тези черупки. Да ни пазят. А ти! Какво правиш ти? Показваш се на първия срещнат. Дори не знаеш какво е, а си се показала цялата. Ами ако е лош! Ами ако те нарани или изяде! Трябва да се научиш, да се пазиш сама! Така е в живота. Срещат се всякакви твари. Обичам те! Искам да умееш да се пазиш. Разбра ли ме?
- Ама те бяха такива хубави и пухкави... Не може да са лоши!
- Еххх, ти! Много има да учиш. Хайде ела, да те прегърна!
Голямо объркване настанало в главата на костенурката. Това ли е да обичаш? Това ли е? Не можеше ли просто, да и каже, без да я удря? А може би, пък е трябвало, за да схване смисла по-бързо.
Уморена от мисли, решила да се довери и да повярва, че това е то - обичта. И пак била доволна. Вървели пак заедно и пак мечтаели, и пак било хубаво, и т.н....
Но както се случва в приказките едно "Но" винаги се появява, когато най-малко очакваш. Та:
Но един ден по пътя се появило поточе и костенурките не можели да преминат. Голямата костенурка с много труд домъкнала едно клонче и го подала на малката, за да се хване. А тя (малката) била толкова уморена, че го изпуснала. И ...

И последвал нов удар. По силен от първия.
- Как можа? Защо ме излъга? - развикала се голямата костенурка.
- Аз ... за кое?- недоумението на малката било така голямо, че не останало място нито за болка, нито за обида.
- Можела си да преминеш и сама! Можела си! Но ме излъга!
- Не мога. Уморена съм. Изпуснах клончето.
-Ти си лъжкиня и измамница, а аз вярвах в теб... Изпуснала била! Че то беше толкова близо до теб. Ти си лоша! Какво си ти всъщност? Маскирала си се като костенурка, за да ме измамиш , да се покажа, и да ме изядеш...

В този момент минало едно миещо мече. Видяло малката костенурка. Харесала му и я взело със себе си. Тя се уплашила много. Свила се в черупката си. Притаила се. Станало и мъчно и отчаяно. Не знаела как, да се защити.
На другия ден цялата джунгла говорела, че е измамница. Отчаяла се съвсем и се предала. Какво значение имало къде е, щом е загубила приятеля си и решила да остане при мечето.
Дните минавали... Ден след ден тя мислела, за своето другарче. Липсвало и. Чудела се откъде това недоверие? Питала се: "Кой ли, го е наранил толкова много и защо?" Спомняла си, колко пъти е било до нея, когато и е било трудно. Спомняла си, как то и помогнало, да забрави бягството на пухкавото с дългите уши. Спомняла си за мечтите. Плачела всеки ден.
Мечето се грижело за нея с всичкото си внимание. Давало и най-хубавото от храната си. Но тази храна била мечешка. И разговорите, с които я развличало били мечешки, и грижите също...

Костенурката често излизала самичка. Отивала до поточето, където била щастлива с другарчето си за последно - то си стояло там свито в черупката си - и го гледала. Казвали си по нещо, но отдалеч.
Сърцето и се късало. Искала да направи нещо. Искала да го извади от тази черупка, да го погали, да го успокои, да види усмивката му. Не знаела как...
И ето ... Тя имала всичко. Имала дом, не мислела за храна, имала си грижовно мече, което никога нищо не и отказвало, а копнеела да е там... в джунглата... при него. Копнеела за обичта му, за нежните думи, за всичката радост, която и давало с усмивките си, за всичката сила , която и дарявало с вярата си, за...
Обичала го.
Страхувала се от него и го обичала.
Един ден не издържала и избягала от мечето.
Сега броди сама из джунглата и търси усещането за цялост и свобода. Връща се до поточето. Гледа отдалеч. Пита се: "Как се случи така? Как? Как? Как... И защо..."

Понякога се срещат, но голямата костенурка вече не излиза от черупката си . Малката също не смее. Отеква само ехото на тракащи черупки , когато се сблъскат. И всеки с желанието си да излезе от там, да се слее с някой себеподобен, да приеме в себе си и да бъде приет. И всеки с болката си. И всеки в затвора на собствените си страхове.

Здрави черупки имат костенурките. Много здрави. Така ги прави природата за да оцелее нежното създание вътре в тях. Могат да се блъскат една в друга с години, докато се разделят, или докато някоя черупка се счупи и нежността умре. Никой не може да извади уплашена костенурка навън. Никой... Няма начин. Трябва да се успокои с много любов и нежност, докато сама пожелае да излезе.

Един ден... когато нашата костенурка отишла до поточето , него го нямало. И на другия ден също. И на другия. И на другия. И на другия...
Седнала сама до едно камъче и заплакала. Сълзите и били чисти, кристални... Падали във водата и се изгубвали в нея. Всяка сълза била свидетел за мила мисъл, за нежен спомен, всяка една изтривала красива мечта, добра надежда... падала и водата я отнасяла. Дълго плакала костенурката ... Като мен, докато писах тази приказка. Искаше ми се краят да е щастлив.

Сега се питам: Дали изобщо някой от тях двамата ще посмее, да се покаже отново? Дали да приема , че има и тъжни истории?

Навремето ми подариха книжка с приказки на Андерсен. Бяха тъжни. Така и не ги дочетох.
Може би е време, да порасна и да взема онази захвърлена книжка. Да приема саществуването и и да я подредя до останалите в библиотеката!
А може би е време, да си запаля огън с нея! Да гледам как гори и кой знае... може някъде в пламъците , да видя една забравена сълза, неопетнена от огъня и непометена от водата. Като перличка... Блести и чака, да я стисна в шепата си. Една сълза... Отронена от него... и оставена там... там на камъчето... за нея! За спомен от една неосъществена , но истинска мечта!

Незнам....


08.03.2005 / Варна /