автор: WeirdTheory

Трябва ли да сме добри едва когато знаем, че всяка малка добрина може да ни е последната?

Прозорецът беше отворен. В стаята беше светло и топло, но нито светлината идваше от отдавна изгорялата крушка, нито топлината от отдавна изключеното парно. Идваше от един стол - поставен до прозореца, в този стол стоеше човек, който с усмивка гледаше през същия този прозорец - гледаше навън...и се радваше...и малко тъжеше.
Погледът на този човек се бе спрял върху едно куче на отсрещния тротоар на улицата под прозореца. Кучето стоеше, леко потрепервайки, и само леко скимтеше. Нямаше очевидна причина за скимтенето - само ако се загледаше, някой можеше да забележи, че това куче също е взряно в човека от прозореца.
Хората минаваха покрай кучето, отминавайки го и пренебрегвайки жалното скимтене. А човека от прозореца все така взрян в него продължаваше да се усмихва и гледаше с тъжните си очи скимтящото куче: "Живот" - помисли си. За миг отмести погледа от кучето и го спря на една капка върху листо. Листото принадлежеше на клон от дърво, близо до прозореца. Тази капка не беше точно върху листото, защото се бе плъзнала, оставяйки влажна освежаваща следа зад себе си, и вече бе на ръба на листото. През нея всичко изглеждаше различно - придаваше цвят на сивите стени на отсрещния блок, през нея на човек му се струваше, че вижда усмивки по лицата на хората...оптическа измама.
Капката се отрони и тупна върху прашната земя, образувайки миниатюрна локвичка кал. "Живот" - помисли си човека от прозореца и се усмихна още по-широко, а една сълза се отрони, плъзна се по бузата му и се присъедини към малката локвичка кал на земята под прозореца.
Кучето се размърда, изръмжа леко, после пак се сви и все така втренчено в човека от прозореца, продължи да скимти жално...а хората все така не му обръщаха внимание.
Човека от прозореца отново погледна кучето, и усмивката му измени траекторията на следващата сълза, карайки я да се приземи върху безжизнените му крака. Той се усмихваше, защото днес виждаше живота, усещаше времето, чуваше музиката, виждаше капките закъснял дъжд...за последно.
А хората продължаваха да подминават кучето и миниатюрните локвички кал. До един бяха безизразни. Не им беше нужно да обръщат внимание на малките неща, защото за тях и утре бе ден. И утре щяха да се събудят и да изпият чаша горещо кафе. И утре щяха да излязат от оютния си дом и щяха да харчат парите си за да задоволят стомаха или очите си. И утре щяха да подминават кучета и локвички кал. И утре...
Мозъкът на човека от прозореца каза на едната му ръка да потрепери. Опита се да каже и на другата, но тя вече изстиваше. После каза на очите му да отронят пред-последната си сълза. Опита се да каже на сърцето да спре да бие, но уви - изпревари го. И само очите останаха втренчени в кучето, което вече не скимтеше, и една пресъхваща, студена сълза се бе запречила по средата на безкрайния път между окото и брадичката.
В стаята стана студено...и настъпи мрак.