Вали, толкова много вали и не спира …Измъквам се тихо на пръсти, за да не събудя никого. Леко притварям вратата зад гърба си и тръгвам навън. Денят е сив.
Газя изпопадалите по улиците есенни листа, в най-различни цветове от тъмно зелено, преминавайки през жълто до червено-кафяво. Минавам под стрехите подгизнали от влага и самота, а през погледа ми замъглен се разтапя тъмният пейзаж. Не спира есенният дъжд. Пролазва хлад по тялото ми и леки тръпки ме бодат. Студено е, подтискащо вали. Вървя и сякаш нищо не виждам, и бързам под дъжда, по пътя си познат, сама, без чадър и дъждобран. Прескачам кални локви като езерца, а капките ме мокрят неусетно и се пречиствам. Душата жадно попива дъждовните пръски. Кал и самота, тук-там тъга. Ще прегърне ли някой студеното тяло, ще погали ли мокра коса, ще избърше ли солена сълза... о, не, само една капка от дъжда?
Скитах навън. Денят почна мрачен, мокър и лигав, почти подтискащ и сънлив. После лъчите на слънцето едвам-едвам се прокрадваха през гъстите сиви облаци. Някак си незабелязано се проясни. Огнено кълбо раздра небето и се показа. Земята бе окъпана от падналия дъжд. Затопли се. Стана ми по-леко. Циганско лято. Денят се разведри. Слънцето огря цялата ми стая. Няколко лъча, промушвайки се между клоните на дървото до прозореца, влизат в очите ми и приятно ги карат да се свиват леко, сякаш се усмихвам. Поглеждам пепелника пред мен. В него има струпани мидени черупки. Пепелта от цигари и изгорели, смачкани фасове отдавна я няма. Спомням си за море, за лято… и привкус на водорасли.
От прозореца на последния етаж се вижда всичко, но моят не е толкова във висините. Не се отделям от земята. Не надничам в чуждите прозорци, там няма нищо интересно. Често рея поглед по покривите и над тях. Обичам небето през пролетта. По него има повече бели пухкави облачета в различни форми и гледайки ги по-продължително могат да разкажат приказка като сменят бавно формите си и плъзгайки се едвам-едвам изчезват незабелязано. Харесвам светлината, слънчевата. Усещам приятно топлината, която гали леко през този сезон, не изгаря и няма стичащи се солени капки по кожата, които искаш да удавиш в солената морска вода. Гледам гълъбите, размахвайки крилата си, свободно летейки. Зад покривите се прокрадват едвам раззеленените върхове на дървета. А цветовете - оранжево-червено-керемидено като разпален огън, крещящо окъпано свежо зелено, убийствено и дълбоко чисто синьо с бяло по него като пух, сиво-черно-гълъбово - създават една невероятно хубава, естествена палитра и ми става хубаво.
Сива, но не толкова гъста мъгла обвива земята в късния, почти зимен следобед. В края на един отиващ си, обикновен работен ден имам нужда да изляза изпод меланхоличната пелена, обвиваща ме неусетно, която бавно се спуска над града, който изглежда толкова самотен през прозореца ми. Задъханият ден си отива. Вечерта настъпва. Навън е студено. Идва бавно, не знам до колко очаквана или не, зимата. Като мираж сякаш прехвърчат леки снежинки. Така поне изглежда през тънкото перде. Колите правят дълга светеща пътека и като че ли ми намигат, за да ме разсеят. Ще трябва да тръгвам. Настъпва вечерта, а с нея една и съща мисъл. Изпълнявам всичко без да се замислям.
Но тази вечер ще бъде различно.