автор: WeirdTheory

Понякога, когато човек е тъжен, той твори...Той yвековечава миговете на пареща тъга, превръща ги в красиви спомени не за причината на своята тъга, а за следствието от нея. Дори след години, когато погледне пожълтелия лист, той усеща как миниатюрните мравки на спомена и гъделичкащите бубулечки на реалността започват да се разхождат по гърба му...Тръпката, която може да бъде изпитана в следствие на едно единствено нещо - материализирането на чувства в думи...Понякога и те не стигат...Понякога са предостатъчни...

Сънувах, че съм се събудил,
Че съм стиснал здраво твоята ръка,
Сънувах, че съм те изгубил -
Сънувах пак реалността.
В съня ми няма нищо странно,
Нима не ме приспа сама?
Нима не сбъдна със една усмивка...
...едничка...моята мечта...

Сънувах, че вървиш до мене,
Сънувах, че вървя пак сам,
Сънувах миналото време,
Сънувах, че не ме е срам...
...Да те сънувам всяка божа нощ,
Да се събуждам и да плача,
Да съм като пронизан с нож,
Но със надежда пак да крача.

Сънувах, но това е просто сън,
Това е просто спомен ярък,
Сънувах, че като на сън,
Дойде...Запали вечен пламък...

Но...

Ти влезе в моя сън и ме събуди,
Станах аз и стиснах с яд очи,
Надявах се при мене да се върнеш,
Но само във съня се върна ти.
Самотен във леглото аз заплаках,
Скърбях. За теб или за себе си - не знам...
...Но има нещо дето аз си зная
И то е, че не ща да бъда сам!..

Сънят ще продължи за мен, аз зная,
Може и да свърши до обяд,
Но в мен ще тлее този сън до края -
Най-много на това ще ме е яд!
Но до тук за мен - кажи ми нещо:
Защо изобщо в моя сън дойде?
Защо сърцето ми във шепи хвана
И кротичко изчака да умре?..

Седя сега, загледан във безкрая,
В краката ми лежи едно сърце,
То някога бе мое, но накрая
Извадих го със тези две ръце...
...Дали от бяс, от гняв или от болка
Извадих го без страх - уви не знам,
Но без сърце кървящо във душата,
Нима е толкоз трудно да си сам?

Дали ще седнеш някой ден до мене,
За да си спомним пак за миналите дни,
Дали тъга ще тегне на душата,
Дали в очите ще горят сълзи?..
А може би ще минеш покрай мене
И може би не ще ме помниш веч?
Може би отминалото време,
Ще е отминал сън...далеч...далеч...

Разправят, че е трудно да забравиш,
Разправят, че е трудно да си сам,
Но от приказките извод си не вадиш,
Това от опит аз го вече знам;
Душата от сълзи ръжда не хваща,
Сърцето се от мъка не топи,
Но тежък спомен разума разклаща,
Това не учи много...но боли...

Боли да мисля как със теб се смяхме
И как заспивахме в едно легло,
Боли, защото много преживяхме -
Сърцата ни туптяха във едно.
И в ритъма на наща сладка песен,
Тънцувахме със теб като деца,
А лятото, превръщайки се в есен,
Ни топлеше със хиляди слънца.

Но ето, че изгряха и луните,
обливайки ни с тъжна светлина,
Ето, че изтекоха и дните,
Отстъпвайки реда си на нощта.
А ето ме и мене - пак самотен,
В леглото пак съм седнал, но сега
Не ще заспя с надежда да сънувам,
Защото вече е кошмар съня.

Но нищо! Ще отмине и кошмара!
Пак ще вдигна гордо аз глава,
Опомнен на живота от шамара,
Не ще ме свърши тази самота!
Но как, кажи ми как да се събудя?!
От този сън - реален и жесток,
Отново сетивата да възбудя,
И да мине всичко като зъл урок...

Не отговаряй! Няма смисъл, веч е късно,
Вече е далечен твоя зов,
Ти със мене стори нещо мръсно,
И дупката в сърцето веч е ров...
По своя път е време да поема,
А ти по твоя път си поеми!
Не давай ми целувка - аз не ще я взема...
И моята недей да взимаш ти!

Сега върви, небой се, не е вярно,
Че всичко после ти се връща двойно,
Заспи и почини си, не е страшно,
А сега заспивай - спи спокойно...
Макар смутен над тебе ще будувам,
Ще гледам жадно твоите очи,
И как да те спечеля ще умувам,
Макар да знам, че няма как...Нали?

Макар да те обичам ще си тръгна,
Преди да си отворила очи,
И на нощта във пелената тъмна,
Ще се скрия зад букет мечти.
А когато ти очи отвориш,
Ще видиш само моите следи,
Които чакат да им проговориш,
Но не и подир тях да тръгнеш ти!

Ако ли следите ти последваш,
Ако дойдеш ти при мен сама, аз...
Търпеливо ще изчакам да си тръгнеш,
И да ме оставиш сам в нощта.
Защото и без тебе ще живея,
Защото и без тебе пак ще спя,
Защото и без тебе ще се смея,
И без тебе няма да умра...

Защото на оназ последна среща,
Когато те помолих да си с мен,
Ти погледа ми с поглед не посрещна,
Остави ме да чакам аз смутен;
Да чакам, тайничко да се надявам,
Някога да ме погледнеш ти,
Да видиш как се стапям и повяхвам,
Отровен от красивите лъжи...

Остави ме, а аз си чаках...
Чаках да погледнеш ти към мен,
И от яд и болка тихо плаках
И прегръщах вятъра студен.
Остави ме, а аз не исках да повярвам,
Че и без тебе пак ще има ден...
...Но нощта без теб ще е самотна,
И чаках! Нищо, че бях уморен...

...От това да чакам и да плача,
Да пиша и да ям, да спя, да Съм,
Да копнея пак да падне сдрача,
За да опитам аз да вляза в твоя сън.
Но ти не спеше, ти не правеше и грешки,
Като дявол с ангелско лице,
Въплатила се във образа човешки,
Ти даваше...
...И режеше криле.

Уви, аз ще те помня все такава,
Каквато никога не си била,
И само споменът за теб остава,
А споменът - той всъщност е лъжа...
...Лъжа, която ме преследва още,
Нищо, че съм и обърнал гръб.
Лъжа, която все ме буди нощем
И целия изпълва ме със скръб.

Сънувах, че съм се събудил.
В съня ми влиза твоята лъжа,
Събуждам се...
...все още те обичам,
Уви - ти никога не го разбра...