автор: Silver Wolfess

Задъхват ме насрещни ветрове,
разказваш ме, Любов, непредвидимо,
взривяваш и съграждаш светове,
животите не пишеш под индиго.

Камбана бях, а слепият звънар,
порутена коруба ми остави,
очите ми - след тебе да вървят,
след истини до края неразбрани.
И нищичко за мене не спести,
дъгата е по цялата палитра,
и песен е когато полетиш,
но страх ме е от падане във ниско.

Разкъсват ме пак думите със звън
и тясна ми е вчерашната дреха,
надигат се и търсят път навън,
а съдбата им, знам, ще е нелека.
Те може да са бликнала вода
и камъкът изхлипал помежду ни,
и може от любов да замълчат,
във тебе припозналите се думи.

Пресипнаха щурците от концерт,
и време сенокосно натежало
проправя ми пътеките към теб,
и пише ги във бяло, много бяло.

Разказвай ни големи по души!
За трудните ти истини големи!
Такава обич, казват, че боли,
но в багри да е земното ни време.
О, ние доброволно ще дадем
сърцата си на мрежите - капани,
влюбеният ще приеме да е в плен
зад портите от болката ковани.
Разказвай до Отвъдния ни праг -
и влюбени, и дръзко романтични,
разпънати на кладата във грях,
но нека не живеем безразлични.

10.04.06


* По стар стих