автор: radi_radev19441944

Тази мелодия ме събуди среднощ. Тя прозвуча красиво и болезнено , но не разбрах от къде се появи.Сякаш се намирах в концертна зала със съвършенна акустика и оркестър от блестящи изпълнители.. Някакъв невероятен консонанс от хармонии заливаха залата и хукваха навън през мраморните колонади на амфитеатъра,преплитаха се и бягаха по тротоарите. Мъчех се да се сетя от къде съм я чувал , но не се сетих. Не бях я чувал никъде.
После още известно време кънтя отвътре с неповторима нежност- акорди от пиано и оркестър-накрая заглъхна и изчезна. На сутринта не си спомнях нищо от нея . Това ,което беше останало нямаше нищо общо с онова. Очарованието беше загубено . Звучеше монотонно и банално . Като самото ежедневие.
После още няколко пъти тя дойде посред нощ ; тогава скачах и бързо записвах ноти някъде по тетрадките , опитвах се да я възпроизведа , но не се получи . Нещо бе изчезнало , но какво?

След концерта я видях отново. Това се случи на уличката в стария град , където живееше. Не мога да кажа дали беше случайно или преднамерено , защото нещо ми се губи.
Тя се прибра в полунощ в голямата къща - един прозорец там светна- и малко по- късно прозвучаха акордите. Много тихо.
Те се понесоха по заспалата уличка като ромон от капчуци, заливаха тротоарите и затихваха малко по нататък между тъмните силуети на сградите с тъга и копнеж.
Робърт Шуман - "Мечтание". Винаги когато го чуя , нещо ме стиска за гърлото-почти халюцинирах. Една съвсем простичка пиеска И невероятно красива. Не мога да обясня какво ме караше да се отбивам насам. Идвах и си отивах. Не се застоявах много . Това продължаваше десетина минути- не повече. После тя затваряше прозореца и пускаше щорите. Толкова траеше този концерт.
Сигурен съм ,че бе забелязала моето присъствие, защото от доста време се отбивам тук и чакам. Много често. Винаги , когато имам възможност.
Направи ми впечатление , че напоследък преди да затвори прозорците ,тя се взира внимателно в тъмнината , сякаш търси някого и чак след това пуска щорите. Нямаше как да не проумея , че търси мен.
Веднъж след един концерт във филхармонията и поднесох огромен букет.
Естествено , беше любезна , усмихна се , прие го , заедно с останалите , които правеха същото и ми пожела нещо. Не чух добре какво.
Ясно , че не можа да ме познае и да направи връзка , че съм същия онзи , който виси нощно време пред голямата къща и чака нещо да се случи. Кой знае какво.
То е понятно , че бях проучил биографията и . Беше омъжена , но мъжът и често пътуваше някъде и се губеше дълго време. Имах чувството , че това е едно странно съжителство, в което посоките се разминават и всеки е поел своя път. Обикновено след репитициите , тя излизаше от филхармонията сама , правеше кратка разходка до парка или по тепетата на стария град и се прибираше. Не можеше да не се забележи , че много хора я заглеждат- мъже , жени - всички. Освен , че беше невероятно красива - с една благородна красота , одухотворено и малко тъжно лице , тя никога не се съобразяваше с преходността на модата . Обличаше се красиво , с изискан вкус, но не крещящо. Скромно и аристократично. Никога не я видях с джинси , ботуши и други подобни творения на съвременната мода. По време на концерти носеше малко бижута, но затова пък- уникати. Едно много красиво колие , пръстен с рубин и толкова. Не ползуваше ефтини имитации и аксесоари.
Откровено, не можех да дам правдоподобно обяснение, какво ме караше да гравитирам около нея. Това , че обичах музиката , а тя беше изключителен изпълнител - да. Това , че ме привличаше духовно , а вероятно и физически -да. Допустимо е , но дали е достатъчно? Нормално е човек да се заплесне , да бъде омагьосан или зомбиран- нещо като кратка лудост или пиянство- след което би трябвало да дойде и изтрезняването. Но моето не идваше. Нито изтрезняването , нито поумняването. Тази привързаност или любов - не знам как да го нарека- приличаше не толкова на пиянство , колкото на тежък махмурлук, който при това по никакъв начин не отшумяваше. Почти болезнена история.
Започнах да я бомбардирам с писма , картички , честитки, цветя и какво ли не. Дори прописах и стихчета , но се въздържах да и ги изпращам , защото се съмнявах в тяхната стойност. Мисля , че добре съм направил.
Подписвах ги с някакъв символ, който нищо не означаваше . Чувствувах неудобство да се покажа - да дам име , адрес , телефон и т.н.- някаква форма на идентификация . Криех се.
Вероятно това е било не толкова поради комплекси за непълноценност, колкото ,поради нейната изключителна стойност в моите очи. Тя ми изглеждаше недостижима , почти божествена . И толкова далечна , че не мога да имам никакъв шанс да я достигна.Като самата музика , която се изливаше изпод пръстите и. Поради тази причина си изградих бариера и поставих дистанция. До тук може- от тук - не. Това донякъде ме спасяваше от пълно обезумяване. А може би - обратно.
След известно време - дебнейки наоколо - забелязах, че тя все повече започна да се появява на публични места. Изглеждаше неспокойна. Понякога се взираше в минувачите , като че търсейки някого , който е тук - наблизо и все го няма. В очите и бе стаена странна меланхолия- една мъгла плуваше наоколо и заливаше площадите , а тя плуваше в тази мъгла , всичко наоколо изчезваше , улиците опустяваха и оставаше само тя . Единствено тя.
Малко по- късно осъзнавах, че вървя като куче след нея , спазвайки дистанцията, а в главата ми кънтеше най- красивата музика от нейните концерти. Моцарт , Шопен , Брамс, Робърт Шуман.
Освен това открих , че е внесла известна корекция в тоалета. Изглеждаше доста по- предизвикателна - пролетно предизвикателна : Косата - спусната на вълни като светъл облак , подчертан грим , скъпи бижута , къса блузка , къса пола , обувки с висок ток, най изящните крака на света ,изобилие от умопомрачителна плът. Не виждах нищо друго . Бях като хипнотизиран.
Никак не се опитвах да си обясня причината за тази метаморфоза. Това ми се изясни много по- късно. Когато беше късно..
Да , разбира се , тя се движеше сама. Както винаги. Отново не се опитвах да открия причината. В действителност , аз не можех да си я представя по друг начин. В главата ми се бе загнездила странната идея , че точно така трябва да бъде , че никой тук не заслужава да върви заедно с нея . Дори и аз самия.
Нямаше как да го приема като възможно и нормално.
После си го обясних . Това беше нещо като обожествяване на обекта . Една богиня е винаги сама . Наличието на още някой я принизява. Така го чувствувах . Без да мисля повече по въпроса. Изобщо не проумявах , че е възможно да бъде като всички- обикновено човешко същество , страдащо и радващо се , носещо в себе си всички слабости на човешкия вид. Всички недостатъци и всички прероргативи. Много след това ми се изясни безумието на подобна фаворизация. Когато я загубих.
Точно така се получи. Тя се завъртя един- два пъти по главната улица съвсем бавно , сякаш все очаквайки някой да и се обади, но това не се случи. Този някой така и не се обади ,защото го нямаше , макар че беше тук.
Когато мина покрай мен , забелязах в очите и облаци от тъга. Търсеше ме , а аз бях тук. Наистина ли?
После се отправи към голямата къща .
Последвах я.
Малко по- късно от там прозвучаха акордите на пианото и аз застанах на своя пост под прозореца. Както обикновено…
Бях съвсем се унесъл. Това изпълнение направо късаше сърцето ми . Отново Шуман и отново. "Мечтание".
Внезапно пианото млъкна и в прозореца се мярна силуетът и . Беше мигновено. Тя се взря в мен и изведнъж се разбърза.
След секунди видях , че изскочи на улицата и се отправи към мен.
Вечерна рокля, разпуснати коси , мъгла в очите. Видение…
Стори ми се , че ръцете и се протегнаха.
Краката ми се подкосиха. Сърцето ми щеше да се пръсне.
Още миг … Още миг…
…Тогава се случи нещо необяснимо.
Тя се приближи и ме подмина , сякаш изобщо не ме забеляза.
Веднага след това я видях овесена на врата на друг мъж , който вървеше по улицата .
Беше случаен минувач.

Р.С.Радев