автор: Jamisdar

Вървя си по улицата. Не мисля за нищо, просто местя краката си един след друг. Може би ако някой се размине с мен, ще забележи глупавата усмивка, която е застинала на лицето ми от доста време. Не ме интересува, честно казано. Денят е твърде хубав, за да се впечатлявам от мнението на непознати хора. И тогава ги виждам...
И тогава ги виждам - три бели гълъба, щъкат около кофите за боклук. Честно да ви кажа, тази гледка в първия момент ме порази - застанах на място, мигайки учестено с очи. Тези същества - символ на мира, устремлението и други подобни глупави идеализации - ровят се в буклука на нашата улица, до гуша потънали в изгнила храна и нечистотии. Да бяха попаднали случайно там, бих го разбрал, спрели за малко да починат на път за юг или където и да е. Това обаче ни най-малко не беше така, нещо повече, на тях явно им харесваше да се ровят там, без да обръщат внимание на това, което става около тях. Трябва също да отбележа, че въпреки местоположението си, гълъбите бяха адски бели, все едно бяха стояли нарочно на открито по време на току-що изсипалия се порой. Може би и не са били достатъчно дълго в боклука, за да се изцапат порядъчно. Както и да е, това обстоятелство ги правеше да изглеждат още повече абсолютно не на място, попаднали там, след като са избягали от зоологическата градина, изсипали се от самолет или нещо подобно.
В този момент трябва да призная, че чувството ми за ред и подреденост на нещата беше сериозно засегнато, нещо подобно, когато видя немити чинии или небрежно заметнати дрехи. Има някои неща, които по силата на елементарни природни закони или на дълбоко утвърдената човешка практика не могат да се променят и трябва да останат каквито са си, дори и да започне Третата световна война - дърветата растат нагоре, колите се паркират успоредно на улицата, политиците са вечно лицемерни, белите гълъби хвърчат свободолюбиво из небето и т. н. Беше засегнато из основи моето чувство за сигурност и вътрешна увереност, доколкото ги имаше още.
Погледнах си ръката, раздвижих я малко - там си беше. Огледах се наоколо - още съм на този свят а не на онзи от сънищата. Гълъбите обаче още си бяха там, ровейки невъзмутимо с човките си.
Започвах постепенно да се изнервям, някакъв гняв започна да се надига в мен - един отговор срещу хаотичното движение на нещата - провалените възможности заради нищожни случайности, негативното стечение на обстоятелствата заради незначителни детайли, обидите и съмненията заради недоизказани неща. Може би малко преувеличавам, обаче сигурно и вие сте имали такива моменти на откровение, на себеразголване и изправяне пред нещо твърде голямо и непреходно, за да бъде разбрано от един път. Един или два случая, които едва ли си спомняте, не толкова прозаични и предизвикани от на пръв поглед незабележителна иначе случка, но също толкова мощна като въздействие и емоция. Чувствах, че нещо е навлязло в света, който си бях изградил и че това нещо е на път да разтърси из основи стената от сигурност, която с толкова труд и мъка си бях издигнал.
Този следобед започна неусетно да се превръща за мен в повратна точка на живота ми, събитие, в което се преплитат няколко сюжетни линии, чиито по-нататъшен ход се обуславя именно от разплитането на заплетения от тях възел. Що се отнася до моята роля, тя се състоеше в това да разчекна влакната, да премахна преградата, да отприщя напиращия поток с пълното съзнаване, че след това нещата никога няма да са същите, нещо повече - аз самият няма да съм същият, дори няма да мога да се върна в предишното си състояние, за добро или лошо. Тези гълъби се превърнаха за мен в крайпътен камък на моята лична война с живота.
Ако бях религиозен, сега сигурно щяха да пробляснат светкавици, да се разнесе гръм и добрият старец да слезе при мен от небето и да каже, че си е изпуснал животинките съвсем случайно и и че съжалява за причинените неудобства. Може би се питате защо точно тази мисъл се носи в главата ми в този момент и защо вниманието ми се разсейва от върховния смисъл на събитието. Въпросът е там, че разбирането на това, което се случваше, ми донесе едно такова спокойствие и равнодушие - каквото и да станеше, моята съдба беше предопределена. Това обстоятелство внесе в мен и облекчение, изместило първоначалния гняв и раздразнение. Усещах тялото си напълно готово за действие, притежавах пълен контрол над себе си, нещо, с което не мога да се похваля по всяко време.
И ето ме мен - стоя като пън и зяпам гълъбите като малко дете. Нещо прищраква отново в главата ми и аз правя няколко крачки към птиците. Това обаче не предизвиква никаква реакция у тях. Трябва обаче да довърша започнатото. Затичвам се. Спирам и гледам с невяра и ужас - гълъбите се втурват да тичат със смешно поклащане и се скриват под контейнерите. Дори не правят опит да полетят. Казвам ви, шибаните гадини направо се подиграха с всеки опит на човека да бъде нещо повече от това, което е, да надмине себе си, да открие неща, които никога не е подозирал, че съществуват. Може би си мислите, че прекалено много идеализирам нещата, че съм твърде малък да надскоча света, в който живея и да погледна в онзи другия - на големите и зрелите. Повярвайте ми, ако беше така, след няколко реда щяхте да срещнете следния пасаж - "Три бели гълъба. Крилата на моята душа. Тичам след тях, а те не политат." Но тъй като няма да го видите, вероятно ще се запитате как този следобед се отрази върху чувствителната ми психика и готовността ми да изляза нов и преобразен от това животопроменящо събитие. Трябва задължително да кажа, че в този момент на осъзнаване изпитах огромно съжаление - по-голямо от това, когато оставих блондинката да си тръгне, без да и се обадя, или когато се провалях на поредното интервю за работа.
Никога по-рано не бях чувствал толкова силно липсата на една ловна пушка, както и на идващата с употребата на оръжието точност, необходима за уцелването на три бели гълъба, един след друг, без пропуск.
Колкото до промяната - още я чакам да дойде.