автор: I_naistina

Нощта преди да се пречупят хоризонтите
е винаги дълбока като космос, безподобна,
с обещание за незавършеност и безтегловност,
а най- чаровния ми страх подпира небесата
очаквайки ме до капчука с бутилка коняк
и магнолии... или така ми се струва?!

Вероятно е полуделия ми порив за риск,
решаващ какви номера да ми бъдат скроени
на колко градуса да ме завъртат бездните,
коя дума къде да се тръшне. Следват милиони
изчисления на посоки към разпиляност и чувстване.
От кой точно изток да изгравя истинското;
кога и с кое слънце да залязват миражите,
очите, и чии очи, освен това от него зависи
цветът на луната, не само... , и на звездите.
Изобщо разпорежда се с няколкото ми вселени
както си иска, и сякаш напук се преоблича
като най- красивия страх, събиращ облачни капки
изпод чадъра на вятъра, а птиците, ах, птиците
по раменете му... те сигурно са за момичето
от другата полу- земя - на чудесата, което
все по- трудно издържат краката ми (не ги ползва
за нищо, лети ли лети...), а лошо ми става
от полети, знаете! Съчувствам си дори! Друго си е
да си убода петата, да се спъна, да изкълча някое рамо,
да ми лепнат две- три обиди, тъй като ненадейно
съм паднала в нечия нива и то малко накриво.
Да понакуцвам после под лупа и винаги честно
недостатъчно добре да се е получило...,

... а червените менделсончета са напълно измислени,
те са сборът от птиците, дето не знам как се наричат,
започват да си шушукат в 4 без двайсет. Сутрин!!!
Да почукват, драскат, чуруликат, в несвяст да скрибуцат
и ми носят деня, в който събудя ли се, не мога да не летя.
А насред подобна какафония дали се спи... Дали?!