автор: peter

Някакъв непредпазлив човечец излезе на балкона си и като видя, че времето навън се затопля, се провикна:
- Е-е-х, кеф, мама му стара!
Зимата го чу и се сепна. Минаха й доста мрачни мисли през главата. Онези тъпаци, другите сезони, пак искаха да я изместят. Нея?!? ЗИМАТА!!! Тя бе коварна и зловеща. Играеше на зарове със студа и винаги печелеше, защото играеше нечестно. Чукаше се с Грипа, а пък му изневеряваше с госпожица Двойна Бронхопневмония, по прякор "Вдовицата", с която имаше перверзна хомосексуална връзка. Изнасяше и фантастични рецитали. Можете да ги чуете във вълчия вой и ви гарантирам, че няма да ги забравите никога... или поне докато въпросните вълци не разнесат костите ви по заскрежените и смълчани в ужас полета.
Непредпазливия човечец, който се провикна така, бях аз. И първата работа на Зимата бе да се погрижи за мен. Незнайно как, изведнъж, съвсем внезапно, за голяма изненада на самия мен и на няколкото врани, които чакаха поредния бездомник да умре от измръзване, полетях от десетия етаж надолу. Трябва да съм се подхлъзнал.
- Кефиш се на топлото,а,Батко Зайко? - промърмори Зимата. - Ха сега се кефи на полета си надолу. От това по-яко - здраве му кажи!
И беше права донякъде, защото според Зигмунд Фройд летенето е олицетворение на секса. "Ех, къде е сега Фройд, да му го начукам, та поне малко да се окаже прав!", мислех си, докато летях стремглаво надолу.
Ехото на моя АЗ: "Ех, защо не можем да разменим със Зигмунд местата си точно в този момент, та да провери на практика теориите си!". В този момент Ехото на моя Аз се подхлъзна и полетя надясно. Там се срещна с Памела Андерсън, свали я на чаша коантро, после я заведе на кино, където й пускаше ръка, после я покани в мансардата, в която живееше, напи я, правиха невероятен секс, накрая се ожениха, заживяха щастливо и си народиха куп деца. Добре си живее това копеле!
След като се погрижи за мен, Зимата изби с ритник вратата на жилището на Есента и с два шамара я навря в един албум с хербаризирани листа.
- Слушай, кучко - зловещо изсъска Зимата - или си с мен, или няма да те бъде, разбра ли?
Есента ококори големите си кафяви очи и закима усърдно. Още повече, че неканета й гостенка размахаваше огромен леден сатър.
- Писна ми ония лигльовци, Пролетта и Лятото, да ме изместват! Предполагам на теб също?
Есента, която бе нежна и леко депресивна персона, нямаше нищо против двамата си колеги, но не посмя да каже нищо.
- Предстои тежка битка - обяви Зимата. - С какви оръжия можеш да ме подкрепиш?
- Амиииии...
Есента погледна в арсенала си.
- Имам проливни дъждове, силни ветрове, леки настинки и носталгия - доложи тя. - Освен това имам и бум на самоубийства на влюбени и поети... А, да - разполагам и с информацията кой застреля Кенеди в Далас...
- Това последното не ме интересува - пренебрежително каза Зимата. - И без това смятам да унищожа всичко живо. Първо ще се заема с хората, но...
В този момент мобилният й телефон звънна. Беше едно от основните й оръжия - Бялата смърт. Обаждаше се да съобщи, че е говорила с отвъдното и от там са готови да поемат около четири милиарда човешки души, кога пристигат?
- Скоро! - обеща Зимата и прекъсна връзката. - А ти удари с най-силните си оръжия, докато аз се занимая с Пролетта и Лятото - нареди тя на Есента и обвита във виелица, от която измръзна консервирания мозък на Ленин, се понесе към двамата си колеги.
Пролетта и Лятото вървяха прегърнати като влюбена двойка, каквато всъщност бяха.
Пролетта беше в зелена копринена рокля под която младите й и напъпващи форми напираха да... се разлистят. В косата си имаше затъкната ружа, а на рамото й гнездеше лястовица. Лятото беше по бански. Строен, със средиземноморски тен и идеално епилиран гръден кош, който винаги караше Пролетта да се подмокря. Дъвчеше небрежно коктейлна сламка и си тананикаше тъпи диско-хитчета. Двамата бяха толкова увлечени в любовната си идилия, че не забелязяха Зимата, която се промъкваше зад гърба им с ледения си сатър. Клане! Зимата зарови телата им в един айсберг и се приготви да стегне земята в ледени окови, които можеха да бъдат разкъсани само от адските огньове на Апокалипсиса. Но дотогава... Зимата бе решила проблемите си.
Не харесвате Зимата? Това скоро ще се промени.
Ами аз? О, аз харесвам Зимата. Всъщност какво друго да кажа, след като тя стои зад мен, опряла сатъра си във врата ми и ми диктува какво да пиша.
Ехото на моя АЗ: О, аз харесвам Зимата. Какво друго мога да кажа, като вися от парапета на балкона на шестия етаж, за който имах късмет да се вкопча, докато падах? Едвам издържам вече, пръстите ми изтръпнаха и ме болят. Но лошата новина е, че лястовицата, която избяга от рамото на Пролетта, се гласи да ми кацне на главата...