автор: meiia

Съдбата си има свои капризи,
неизменните бели и черни коне
и няколко свежо изгладени ризи
за края приготвени до нечии рамене.
И слабости има, падини и била.
И грешки с конците И бели съшити.
Има си свой лабиринт, правила,
молби, преминали покрай ушите И.
Има отрови и билки, странен билкар,
по малко лекува и по много убива.
С упойваща власт, че ни е господар,
на нашето рамо вечер заспива.
И все е на ход със "тура и ези".
Обръща живота като карта от пъзел.
С усмивка, че може и да ни унизи,
да върже свободата ни горда на възел.
Съдбата си има даже своя съдба:
да бъде случайна, да бъде капризна.
Да бъде безредие в своите правила
и липса на смисъл, и своя харизма.
Но аз И прощавам, какво от това,
че взе ми от всичко, а малко ми даде.
Не разбира от дума! Храни се със слова.
И толкова ризи чакат изгладени...