Посветено на моите баба и дядо
Един ден я прегърнал и прошепнал:"Викат ме...
Сложи ми два-три ката дрехи.
Не казвай на децата, на съседите.
На мама й кажи. И не плачете!"
Без дума да отрони, се обърнала
и пепелта разровила в нощвите,
като насън мълвяла "ще се върне..."
от сълзи и брашно изпекла питки.
На сутринта, пред портата на двора,
дядо за последно се обърнал,
а вехтият му куфар се отворил,
към баба питка се търкулнала...
Тринадесет години тя го чакала,
не знаела къде е, как е, жив ли е...
Надежда му изпращала по вятъра,
любов и сила - по звездите.
Крепяла я едничката й вяра -
тъй както хлябът се търкулна,
ще бъде ден и ще сме заедно,
ще бъде ден и ще се върне!
Пред гроба им безмълвно коленича,
пред паметта им се прекланям
и се моля
да мога като баба да обичам,
да вярвам като нея в любовта.
И в хляба... И във хората.