Mojsei & LYCKI & desert_fire & desItOo
1.
На aragon
Чудовищният крясък
е особена нишка
над бездната,
когато думите
не могат
да бъдат дадени,
но те разстрелват
едновременно
и в мозъка,
и в сърцето,
и в душата
с ужасяващата паст
на разнищването...
а хладната тишина
след разтрела,
когато се мразиш
за откровението
на правотата си,
която ти показва
цинизма на Смъртта,
в която липсва,
каквато и да е реакция...
тържествува.
2.
Ах, тези няколко интимни минути!
На DenSiana
Ах, тези няколко интимни минути,
равни на цял живот…
Не, на два слели се живота в съдба!
Та тези няколко минути
не могат да бъдат описани
и за 10 години!?
Но в тях няма и грам,
дори метафорично,
перчене,
именно защото тогава
душите не просот се чуват,
а потвърждават
своята тъждественост,
за да достигне всеки
до своята идентичност.
Но в откровението на душите
може ли да има лъжа,
когато те са потопени
в стихията на разбирателството?
Душите опустяват
от афектното съществуване,
но това е отвъд пределите на любовта.
В нашите интимни минути
събираме истината
за красотата на света
чрез скромността на невинността,
която ни залива като стихия,
изтъкана от женственост и мъжественост,
за да извисим съпреживяването на човечността.
В тези минути,
равни на вечност,
с теб утвърждаваме
значимостта на съществуването
като фундамент на света,
а стихията на нашето озарение
е началото,
което избухва в своя край,
но не като болка от ламтежа,
а като тържество на умножаващо се богатство
от споделеното съпреживяване.
3.
Вземам ролята на бряг
На palava
Вземам ролята на бряг-
сняг на сцената ще ме засипе
и отпускам рамене,
но се радвам на реката
и пропускам всички океани
зарад таз река красива,
че е палава, игрива
и тогава става чудо-
моята река бушува лудо.
И не на север,
не на дясно,
не напред или назад-
тук в краката ми бушува,
че съм неин бряг.
Стари навици, привички,
разни други същества
в реката се понасят-
в нея се оглеждат небеса.
Пясъкът ми е отвесен,
водя с нея диалога лесен
и тече, тече... реката,
хванала ме за ръката,
а подмолите потрепват-
двамата сме красота:
"Бряг добър, не си самотен,
аз към тебе съм добра!"
-С мен река, си укротена,
тъй си мила и покорна,
че слушам тишината ти захласнат
и в тесните подмоли побеснявам...
Помиташ старите руини
и ето, новите причини
посипват пясъчния бряг,
възхитен от твоя бяг,
а пламъкът, река - в окото
е твоето течение - към доброто
и няма вече да боли,
защото имаш бряг река, нали?
Дълбоката ти същност е надежда,
която мен - брегът, повежда
и каниш ме да бъда гост-
дори за мене вдигаш тост,
разбрала: любовта е винаги една,
а ти река, с мене си жена!
4.
Добре бе, Лъки! Спри се малко!
Добре бе, Лъки! Спри се малко -
та аз изцяло съм в тебе…
Нали ще бъде жалко
да изхвърлим нашто "бебе"?
Не ми приписвай всичките заслуги,
а ти наистина си много наскърбена,
но нека не намесвам други -
държа душата ти обезверена…
Сама показа ситуация сложна
с душа до крайност притеснена-
направихме я някак си възможна
с позиция помежду ни - откровена.
Когато бе скована в студ,
завръзката направихме един чрез друг-
помисли ме дори за луд:
с позиция по-висока от съпруг.
В прегръдка нежна - от невинност,
разлистих клоните на дъб,
възпрял, връхлитаща противност,
взривяваща в душата скръб.
Чрез тази Лъки, мяра
открихме обща святост - съща,
родила в тебе вяра
и днес ни е присъща!
На цялото човешко множество
показваме реален път,
по който се постига тържество
с приятел, приютен в душевен кът.
5.
Двамата запалихме пожар
Сред ливади тучни, край реката - вън,
в този час за хората, тъй ранен,
вслушва се Мойсей в небесен звън
с поглед благ и малко странен.
Под разлистено дърво, над Библията наведен,
своя дух чрез сласт изпитва,
а ликът му, малко бледен,
е отвъден, с уста, нашепващи молитва:
"Влязох в дебрите афектни
на сластта - същински водопад
и по пътища дефектни
ще предпазя хора от разпад.
Не един и двама мрат в заблуди,
упоени от насладата телесна
и дори разбират, че са луди,
в таз съдба пределно "лесна".
Роз-Мари е тъй спонтанна
и се люби без проблеми - гладко,
но съдбата й е едностранна-
не познава съществуването сладко.
С прелестна походка - ситна
върху мен разпуска къдри,
а в усмивката й ненаситна
зреят и словата мъдри:
-Съществуването скъпи, ми тежи-
любовта за мен е непозната
и душата ми тъжи
в измислена позлата.
В афектите емоцията бушува
и гнетят ме страсти диви-
съществуването ми така не струва:
в хоро съм Мо, на самодиви…
Всичко туй сърцето ми гнети-
денем нося стари мъки,
а сега се появи и ти
с нескончаеми заръки.
Гаснат вече и свещите
от диханието нахално,
но проблясват в мрак плещите,
очертаващи поприще кално.
Лесно можеш да ме разбереш-
ти си не по-малко див:
искам драги, да ме отървеш,
но с подход умерен, приемлив.
-Чрез диханието ни еротично - нощно
с теб навлязох в пътеките на ада
и невинността издигнах мощно,
за да спра потока на разпада.
Между нас остава разтояние,
но преплетох с тебе длани
и разбра какво е покаяние
в талазите на думите разбрани.
С мен си тъй неудържима-
но признаваш любовта за признак,
който отстранява роля мнима
в борба с всеки призрак.
И в нощите ни - белоснежна,
заявяваш ясно,
че с мен си само нежна
и намираш го че е прекрасно.
Двамата запалихме пожар
в сърце, превърнало се в камък
и ни стана скъпоценен дар
греещ в озарен с невинност замък."