автор: Alt

Сутрин, като тръгна за работа, минавам по тиха, квартална уличка. Насред която, редовно мързелува помиярът Добри.
Дребен мелез между световно неизвестни породи. Дран-дран-недодран.
Независимо от неугледния си външен вид, бай Добри не пропуска да залае всеки дръзнал да прекоси уличката. Включително мен.
Докато, една сутрин, имах (не)щастието да минавам, точно когато някаква бабет го хранеше. За да докаже колко е заслужил помията, подлият пес се хвърли върху ми. Макар да дефилирах покрай него, като Титаник покрай айсберга. А той ме заръфа за панталона, точно както айсберга - Титаник. Тук, вече, не издържах...

(... следва батална сцена, която пропускам...)

...но оттук-натам, добичето си постави за цел да ми скъси живота с десет години. Още щом ме зърне, а то има зорък взор, смразяващ кръвта вой оглася квартала. И ме следва (на един ритник разстояние) през цялата уличка.
А все пак, сутрин, спи ти се, още... Абе, гадост!
Но аз бях твърд (като Момина скала) - никакъв "гювеч", брато! Ти ме лаеш, аз те мразим!
Ден след ден, месец след месец, си пилехме взаимно нервите. Ама, бай Добри, нави и другите псета да ме лаят, мам...а му!
Докато, съвсем случайно, нек'ви оглозгани кокали, привлекоха вниманието ми в хладилника. И предателска мисъл покълна зад челото ми. Но аз я прогоних. Казах си - никога! Не и на този сдран чувал! Така "студената война" продължи. Още седмица.
Е, срам не срам, накрая му занесох два кокала. Леле, как се зарадва това (тъпо) куче. И все едно, че нищо не е било. Въртя опашка (като вентилатор). Придружи ме през цялата улица, ръмжейки срещу другите помия... опс, високо-благородни кучета, които все още мислеха, че съм за лаене. Но от лапачката не им даде!
Още две сутрини му носих кокали. И винаги, когато остава по нещо.
Сега сме първи приятели. А, аз, най-сетне разбрах защо кучето е най-добрият приятел на човека - защото го учи как да се оправя в живота - нещо, което не ни преподават нито в училище, нито в университетите, бау!