автор: auco2

Е, какво да се прави - „мека Мария" съм и това си е. А да си „мека Мария" в днешното корумпирано време си е направо велика глупост. В едно детско филмче (анимацийка от Татово време) зайче пееше: „Гледайте ме и се поучете - никой като мен да не греши!"
То аз го гледах и не грешах, ама филмчето беше за противопожарните правила. Пожар не направих, но останах без работа и затова сега вися на тази опашка пред трудовата борса в 5 часа сутринта. Първата ми работа като забогатея ще бъде да направя една анимацийка за корупцията. Аз ще играя главната роля - ще разказвам моята история и ще пея песента на зайчето.
Какво ме питахте, госпожо? А-ха, каква ми е историята, да. Ами, как да Ви я разкажа, като Вие можете да забогатеете преди мен и да направите филмчето, ограбвайки по този начин интелектуалната ми собственост?... Е, добре де, добре - ще Ви я разкажа, нали съм си „мека Мария"...
Учител съм, госпожо. По-точно - бях учител. Преподавах технически предмети в едно професионално училище. Най-вече учех мустакатите тий-нейджъри и едрогърдите тийнейджърки за какво друго могат да използват компютъра, освен за чат, игри, слушане на чалга и разглеждане на порно-сайтове. По моя предмет се полагаше доста труден изпит и на малцината щастливци, успели да го издържат, им се издаваше документ, че владеят доста престижна професия...
Да, запалете си цигара, госпожо, щото историята ми едва сега започва. Вие, господине, какво се присламчвате до нас? А-а-а, искате да слушате. Ами, добре, може. То и без друго докато чиновничките дойдат на работа има още един час. А пък и те не почват веднага - сакън! Трябва да си починат от ходенето, да изпият по едно кафе, да си споделят някоя клюка с надеждата, че ще стане чудо и изнервената опашка отвън сама ще намалее.
Та, имах преди десетина години една ученичка - ама „мечта". Хубва, с красиви очи, с дълга до кръста коса, с чаровна усмивка. Седеше на пред-последния чин тихо и кротко и само се усмихваше. Á си отворила устата, á изръсила някоя световна глупост - толкова тъпичка беше. И по моя предмет едва креташе. Виждах, че няма да се справи с изпита, но нищо не можех да направя. Не помагаха дори извънредните ежедневни консултации след часовете. Тя просто не можеше да задържи нещо сложно в паметта си повече от 20 минути - време крайно недостатъчно да го анализира и разбере. Дори някои трудни термини не можеше да прочете правилно. За всички колеги беше загадка как е завършила прогимназията - осми клас, де - та чак и такава сложна професия се записала да учи. Но пък беше, както вече казах, кротко дете, та си затваряхме очите, когато му подсказваха или когато преписваше и му подарявахме тройките... Извинете ме, госпожо, аз съм след Вас. Нали ще ми пазите мястото - трябва да се облекча.
... А, готово. До къде бях стигнал? А-ха, да. Изпитът наближаваше. Чудех се как да направя билетите така, че повече хора да се справят с него. Защото всяка година шефката ми чукаше сол на главата, че пиша много двойки. Тя и понятие си нямаше от това, което преподавах и от изискванията на изпита, ама - нейсе. Само ми мрънкаше, че заради мен училището щяло да остане без ученици - никой нямало да дойде, щото не бил сигурен, че ще завърши. Ама идваха - щото професията наистина беше хубава.
Та, среща ме един ден човекът, когото най-много уважавам след майка си и баща си - моята учителка по български език и литература. Поканих я да пием кафе и от дума на дума стана ясно, че тя искала да ме види и щяла специално да ме потърси. Оказа се, че въпросната ученичка е дъщеря на нейна приятелка. Помоли ме моята учителка, ако мога, да помогна с нещо на момичето - много се страхувало, че няма да издържи изпита, а му трябвала само една тройка. Щото нейния чичо й уредил да я приеман в някакъв от новите филиали да следва.
Някой би си помислил, че в този момент съм престанал да уважавам тази жена. Нищо подобно - аз се чувствах безкрайно щастлив, че мога с нещо да услужа на моята любима учителка. Веднага й продиктувах трите теми, върху които щях да проведа изпита. Момичето трябваше за 2 седмици да ги научи наизуст и това решаваше проблемите му. Имайте предвид, че другите трябваше да учат 60 теми и не знаеха точно кои 3 ще им се паднат.
Не-не-не! Дори не се замислих за това, госпожо. Че ако исках пари затова, щеше да си е просто корупция. А така благодарях на уважаван от мен човек. Да, бащата на момичето имаше добре работеща фирма, но какво от това? Не съм си и помислял да му искам пари. А можех. И сега тъкмо затова ме е яд. Но какво да се прави - вече Ви казах, че съм „мека Мария".
Както и да е - изпитът мина. Момичето си взе заветната диплома и около 8 години не чух нищо за нея. Моята учителка ми се усмихваше ище по-широко, когато се срещнехме и - толкова. Между другото малкият брат на момичето също завърши нашето училище, но в друга специалност и нямах „честта" да го познавам. От колегите разбрах, че е точно копие на сестра си.
И ето - един ден шефката ни обяви, че ни напуска и заминава при дъщеря си в Америка - да си гледа внучето, та да не плащат на детегледачка. Обявиха конкурс и кой, мислите, се яви на него? Хайде де, познайте от първия път! Точно така, господине, - яви се същото момиче и дори го спечели (с парите на баща си, естествено!). После обяви, че тези професии вече не са модерни, закри ги и откри нови - готвач и фризьор. А мен и още петима учители-инженери изпрати на борсата...
Да му мислят аптекарите - братът на момичето догодина завършва фар-мация...
Ей-ей-ей, приятел! Не се пререждай! Ама, моля Ви се, бе, хора, спрете го тоя нахал! Сега дойде, а иска да мине пръв.