автор: meiia

(на възмъжелия ми син)

В мазолести длани на късно примирие,
стави на стари рибари, вплетени в мрежа,
оглеждат, потно, слънцето в бирите,
пият, сякаш целуват вълни по крайбрежието.
В плетката на света има някъде бримка.
И без правила възмъжели са, сине, очите ти.
Откраднал си свободата точно от примките
с очите си и ги учиш в синьото да обичат.
По пясъка има много надежди разпръснати,
сломени, воли пречупени, нечии одисеи...
Всяко търсене е като любовен пръстен.
А ти си свободен да жънеш и да посееш.
До трънливи цветя рибите са като посеви.
Но питай рибарите как се нощува безсънно,
как се връщат любови по водата по-боси,
и как потъват в нас като олово, бездънно.
Няма да чакаш, зная, няма да имаш търпение.
Насън си моряк, а денем брегът те погубва.
Моряците пият пътища с мъжко смирение.
Но са свободни. И в смъртта да се влюбват.