Умората настъпва твърде бързо,
подкупващо
протяга ми ръка…
Не чувам
на мечтите полета.
Не виждам
във тунела
светлина.
Но някъде
във дъното на нищото,
крещи самотно -
пренебрегнато дете:
Не искам,
да живея като другите!
Аз искам…
Искам да живея добре!
Не искам...
да познавам
невъзможното,
умирайки по малко
всеки ден!
Не искам
да изтръгвам себе си,
на кръстопът -
да свивам
рамене…
Не искам!