Веднъж, когато пак се бях натряскал, отидох на театър. Не помня какво съм гледал, а може би никога не съм и знаел.
Помня само, че вероятно някаква реплика ме е трогнала с нещо и изведнъж се втурнах на сцената. Обиколих я спокойно, никой не ме изгони, а публиката явно ме смяташе за актьор. Спрях и тъкмо исках да кажа нещо, което сигурно съм чувствал като много мъдро и уместно, когато повърнах и оплисках няколко човека на първия ред. Чу се вяло "ааах" и после тишина.
И тогава някой извика: "Браво! Гениално!!!" и заръкопляска.
Но не бе последван от много аплодисменти, защото от първия ред се изправи един господин и, забърсвайки се, изрази мнение, че по-просташки пърформанс не бил виждал и както било тръгнало следващата стъпка била някой да се самоубие на сцената, за да впечтали публиката...
В отговор трети го нарече ретроградно копеле с гипсиран мозък на бивш соц-критик... и т.н. и т.н.
А аз просто се бях напил...