автор: hekata_5

Малко, по-хумористичен разказ за глупавите свалки "на място". Деца, не пробвайте това вкъщи или където и да е другаде!
Със запазено място, моля!
(based on few true stories)

Беше приятно хладна утрин, без претенции за нещо по-така. Аз станах рано. Ако трябва да съм честен - въобще не спях. Само мисълта, че отново съм на път ме държеше буден и не ми даваше мира.
Когато тръгнах се обърнах да помахам за довиждане - нейното личице блестеше на утринното слънце и в очите й се изписваше болката, която и аз изпитвах, когато голямата ми сестра си тръгваше. Чух я да хлипа:
- Стига, миличка, недей! - провикнах се аз и усетих как гласа ми отчаяно се удари в хладният въздух и умря в безформено ехо. - Скоро пак ще се видим!
- Обещаваш ли? - чу се гласче и една малка ръчичка се показа през перилата на балкона, за да ми помаха за довиждане. Сестра ми стоеше до малкото момиченце и в очите й се четеше мъка. "Ех, како, само ако знаеш!",помислих си аз и тръгнах по тихата улица.
Слънцето реши да се покаже над Царевец и огря всичко в сладката си животодайна светлина. Само в сенките на блоковете все още беше хладно. Точно в една такава сянка бях и аз - на спирката имаше много хора, кой от кой по-странни и непонятни за мен. По едно време автобусът ми се сети да дойде и за има-няма половин час ме замъкна до Горна Оряховица.
Влязох в чакалнята - просторна и шумна. Все още някъде по ъгълчетата се спотайваше ехото на преминаващият експрес.
Касиераката се прокряска през малкият си процеп:
- Следващият!
- Да,... ъ-ъ, един билет до София, моля и със запазено място.
- Първа или втора - това премина през ушите ми като гореспоменатят експрес. Вниманието ми вече беше другаде - на мраморната плоча на съседното гише се подпря едно от съновидеята ми и си купуваше билет за някъде. Трябваше да проверя за къде. Бързо бръкнаш в портфейла си - 40 лева и 20 стотинки. ПЕРФЕКТНО!!! На практика, мога да го последвам където и да отива! Наострих слух и точно тогава го чух: „Един билет до Русе, моля. Със запазено място.". Гласът му бе така красив, сякаш майка му е изтръгнала гръкляна на някой ангел при раждането. Веднага наврях глава през процепа на гишето, хванах касиераката за малката омазана синя якичка и прошепнах:
- Искам да ми върнете билета до София и да го замените за билет до Русе! И да е със запазено място до това момче ето там!
- От къде на къде? - провикна се касиерката.
- От тук за Русе - осмихнах се аз и й натиках още 5 лева в ръката. Тя ги погледна и в очите й просветна пламъкът на алчността.
- Добре - 1 или 2 клас?

******
Честно, тази част от пътуването ми е най-неприятна - добирането до купето. Особено, ако е събота сутрин и слънцето пече право през мърлявите прозорци, а коридора е прилично натъпкан с чанти, пликове, сакове, млади хилещи се пушачи или приклекнали бабички, пазещи безценните си вехти дисаги от бог-знае-кой!!!
Очите ми се стрелкаха напред-назад из купетата и вече почнах да се плаша - видях го да влиза в този вагон. Точно щях да се откажа и да се връщам за билет за София, когато изведнъж го видях - тялото му беше обтегнато под тежестта на една огромна чанта, а по бронзовото му лице се стичаха едри капки пот, превръщащи тениската му в едно формално препядствие за погледа.
Сграпчих вратата и имах чувството, че и ФБР не бе състояние да ми попречи да се намъкна в купето. В другата си ръка стисках билета и се молех местата да са същите. В същия момент влакът потегли - отлепи се от перона и ме понесе към Русе.
Русе? Че аз никога не съм бил в Русе! Какво ми става? Не, нещо определено не ми е наред - хвърлям се подир едно готино момче и рискувам да се окажа с пръст в устата на другия край на България!!! Ами ако е хетеро?
Тази мисъл причини в мен ужас. За миг ми се прииска да се метна през вратата на вагона преди да е набрал голяма скрост.
Но, вече беше късно за каквито и да било промени в плана - дръпнах вратата и влязох, примижайки вдигнах билета пред лицето си и извиках от щастие като видях, че запазеното ми място е точно тук, при него. А той - помня го все едно беше вчера! Черна коса с непокорен перчем вечно влизащ в сините му очи, кожата му бе с прекрасен бронзов отенък, а тялото му - Аполон ще се разплаче като лигава седмокласничка, ако тръгне да се мери с него. Той беше перфектен, той беше красив, той беше сам, той беше... хетеро.
- Ааааааааааааааааааааааа!!!!
- Добре ли сте? - попита някой и много настоятелно се опита да влезе в тоалетната. Аз се стоварих върху врата и изкрещах:
- Да, добре съм благодаря! Само малко се... - грабнах лепенката си и я изтръгнах - порязах се, нищо работа.
- Гледайте да не опищявате влака тогава за нищо работи - каза кондуктурът и си замина гневно. Този кондуктор въобще не ми хареса.
- Не мога да повярвам, - нареждах си аз докато се опитвах да се сдържа да не изпотроша тоалетничката от яд - че мога да съм такъв карък - да се метна на влак за Русе само заради едно прекрасно лице и страхотен задник! Ъ-ъ! Мразя, когато се прецаквам! Защо все аз се прецаквам? (Този въпрос дойде като най-странният факс, който съм получавал - просто изведнъж ми се стори, че целият свят се е събрал пред някакъв огромен телевизор, сочи ме с пръст и ми се смее най-откровенно).

******
В купето беше жега. В коридора вече нямаше никой - всички чакаха да си намеря място и чак след като са ме затруднили максимално, тогава спокойно си се прибраха по купетата.
Аз седях и мълчах, свит на своята седалка - чехлите, с който щъках из влака бяха на пода, а краката си качих горе. Извадих си тестето карти и започнах да се опитвам да му привлека вниманието - сигурно проведох над 20 телефонни разгоовора, половината от които на тема Мъже, а другата половина на тема Секс. Проблемът бе, че и двадесетте разговора бяха с приятелки, които сигурно ще проимам, но засега си бяха затворени само в моето въображение. Той не обърна никакво внимание на темата Мъже, но докато разисквах темата Секс с шизофреничната си същност, затворена в телефона ми, надаваше по едно ухо. А аз само това и чаках!
След като прикючих с телефонирането (уж!) почнах да си гледам на карти. Той вече прояви някаъв интерес. Свали очи от спортният вестник - преди да го направи три пъти пращах шампионите на УЕФА на жестока и бавна смърт в мислите си, но в момента, в който погледите ни се пресрещнаха, смутено сведох глава. По мене също си личеше, че идвам от морето - лицето ми беше изгоряло само от едната страна, в чантата си мъкнех около килограм мидени черупки, пътувах с чехли и къси срязани дънки, а на сувенирната ми тениска грееше надписа: "Ich liebe Bulgaricshe See"!
Той най-накрая започна разговор:
- Можеш да гледаш на карти?
- Да, - отвърнах аз, но не смеех да го погледна. Все пак по телефона се затвърдих като доста голям разбирач, а истината бе съвсем по-нищожна. - искаш ли?
Тук погледите ни се пресякоха и аз започнах да усещам как нещо много обезпокоително изпълва цялото ми съзнание! Той отмести вестника от скута си и се премести до мен.
Ето сега вече се панирах - не знаех какво да кажа, или какво да направя... Той се приближи и ме помоли да му гледам. Аз веднага се хванах за тестето.
Хвърлих картите и тъкмо почвах да му обяснявам, когато усетих как ръката му минава зад гърба ми и ме обгръща. Почувствах се изключително добре, но само за части от секундата - след това ме обзе страх. Нищо не знаех за него, нито как се казва, нито с какво се занимава...
- А как се кзваш? - попитах аз любезно и отместих ръката му от врата си.
- Митко, - каза той и почна да се опитва да мачка коляното ми - казвам се Митко. А ти?
- Хе хе - аз ли? - наистина си забравих името. Знаех, че е някъде заровено в паметта ми, точно под спомена как веднъж за малко да хвърля топа, понеже кравата на съседа на вилата я беше ударила критическата. И точно тогава името ми потъна още по-дълбоко в спомените ми сякаш за да ми се присмеее съвсем. - Ъ-ъ, всичките ми приятели ми казват Хеката. (У-ъ! Измъкнах се от положението, докато си оправя мисловната дейност). Ръката му сега се плъзгаше по крака ми. Аз само се смеех нервно и така в разговори на тема защо не искам да правя секс в претъпкания съботен бърз влак София - Русе се озовахме у тях - в апартамента му в Русе, с изглед към Дунав, разбира се.

******
Не можех да заспя - въртях се в леглото, въртях се и накрая станах. Облякох се и съвсем тихичко се изнизах, оставяйки само една кратка бележка: „Благодаря ти за всичко.". Не му оставих телефон за връзка, нито дори e-mail - нищо. Хванах си едно такси и отидох на гарата. Небето бе алено от първите слънчви лъчи - купих си цигари, билет и една баничка. Отидох до влака си и се стоварих върху седалката си - през главата ми прелитаха образи от тази нощ. Каква нощ!!!
Никога до сега не съм бил толкова безрасъден - да правя секс с хетеросексуален от Русе, после да се измъкна и да не го оставя да ми каже поне дали му се иска межу нас да има нещо. Аз се надявах да е така, но просто - винаги си тръгвам без следи, за да не чуя някой ден.
Стига сълзи - нали затова се махнах от София - за да съм далеч от сълзите, за да се възстановя след онази нощ на срам и позор. Избърсах очите си и се залових с унищожаването на банчката си. Влакът потегли и стремително набираше скорост. Погледнах назад само веднъж - коловозът беше пуст. Затоврих очи и пак пред мен се появиха красивите спомени от тази нощ. Изведнъж вратата на купето се отвори и аз чух някой да ме пита:
- Извинете, местата свободни ли са?
Познайте кой беше на вратата....


Душицата грешна и изтрадала си изповяда: Hekata Ehnaton