Да вървиш,но без да знаеш накъде отиваш,да обичаш,без да знаеш дали съществуваш,да мислиш,когато главата ти е празна и единствено болката пулсира в цялото ти същество.Има ли описание загубата на смисъл изобщо..?
Има ли значение какво правиш,когато ти самият не знаеш какво искаш...?Срещаш се с толкова хора....и приятни и такива,които не можеш да гледаш,затова пак се обръщаш на другата страна...Казваш си,че има значение само твоята същност...дори загубата на човека,когото обичаш и който си отиде, няма такова значение като твоята същност,а тя къде е?Изобщо подреждаш живота си като частите на пъзел,следваш някаква логика,но не взимаш предвид дори собствените си чувства,отиваш на места,на които не искаш да бъдеш...срещаш се с хора,които не те интересуват,за да запазиш собствената си гордост,но днес и тя няма никакво значение...А хората,за които преди живееше,отдавна загърби...да,засичаш се понякога с тях и какво виждаш?Видя ли себе си в тези очи,видя ли това ,което изпитваше преди.....не,и как би могло....видях просто непознат!А как искаше нещата да са други!Накъде вървя и накъде отиде...сега пак си там-никъде,пак се усмихваш-ако знаеха всички какво значи това-толкова скръб в една усмивка,но това дори не е усмивка,просто жалък опит...
Пак говориш,а не казваш нищо,пак се бориш,като хиляди пъти вече се предаде...Търсенето на загубения смисъл и умирането изглежда са като синоними....но мислите и чувствата никога няма да бъдат....пак избираш логиката,майната й,тя вече се оплете в собствените си логични разсъждения...
Човек може и да се опълчи срещу всички,да отстоява правата си пред тях,независимо колко са много хорта против теб,но най-трудната борба е тази със самия себе си.Болката не винаги ни прави по-силни,само ни подсказва,че все още сме живи...