автор: sradev

"Драги асистенте, човек, за да постигне нещо в науката трябва да игнорира половата си жлеза."
Ярослав Тагамлицки

предишна дупка




Та избягвайки късмета си ние с Метлата стигнахме до манастира на "Ордена на Знанието". Манастира е пострен в трети памтивек на дъното на 18000 дупки, които вече са се поизтъркали. Всички монаси са весели и щастливи, защото "в много мъдрост има много скръб". Но монасите на Знанието не търсят обикновените му форми, а само скритите. За това и външно са весели.

Влизаме в килията на "Невидимото знание". За по-дълбоко вникване в това знание те си избождат очите. Деканът на килията късаше листа от древни книги и ги хвърляше в огъня. Така чрез пламъците той поемаше скритата част от знанието. Някои от по-кожените книги и аз можах веднага да разчета. По-напредналите ученици непосредствено се грееха на Огъня на Знанието, но дори и някои от еднооките чираци от време на време се доближаваха до него. Знанието в тази килия явно можеше да стопли много хора - това го загрях.

В следващата килия бяха адептите на "Знанието, което не може да се Обясни". Учителят повдигаше от земята една отрязана ръка, помирисваше я и всички ученици избухваха в смях. От време на време всички пееха хорово "Хей", понеже единственото правило в тази килия е, че когато един каже "Хей" всички, които са го чули, трябва да му отговорят "Хей". Някои от тях, обаче, си бяха пробили тъпанчетата поради ненужността от слух за "Знанието, което не може да се Обясни" и за това си викаха "Хей" извънхорово. В същност в тази килия беше студено като в гробница и с това "Хей" те се разгряваха. Бързо се изметохме и от тази килия.

В килията на Знанието Което Не Може Да Се Помирише смърдеше на нещо като смесица от "Шанел5", розово масло "Бай Ганьови Потури", мента и шалвари на средновековни рицари. Чувстваха се и потпури от ъгли на Версайл и римски одеколон "cicer cum caule". Тук бяха отрязали носовете си по стар Византийски обичай. Бързо отлетяхме от тази килия, защото вещиците тъкмо варяха "Сууп а'ла Макбет". Когато Перловската река тръгне по Византийското шосе, тогава ще я сърбам.

От килия на килия и достигнахме до Великият Магьосник на Ордена, който още от входа радушно ни прегърна с отрязаните си ръце. Беше усмихнат от ухо до ухо, каквито нямаше. Езикът му беше изплезен, изрязан и закован на вратата, под носа и очите му. Даа, той беше достигнал върховните тайни на недостижимото знание. Няколкото му ученика със завист опипваха изгорялата му кожа, докато наливаха пряко в стомаха му миналогодишната супа на вещиците. Потресен от дълбочината на това знание аз изскочих през прозореца.

В същност прозорец нямаше. Ще да сме изхвърчали с метлата през комина.

Развеселени от напускането на "Тайното Знание" отидохме да се почерпим по съвета на един печен варен и оскубан магьосник в кръчмата "Ела Мъ Изеш". Метлата си сложи черен туш за мисли, намаза се с попълващ бръчките крем за фантазии, напудри се с мечти и официално влезнахме в кръчмата. Поръчахме си по една кана бяла и червена Истина греяни и се включихме в общонародната дискусия "Хуленето е за Хулене или Хуленето е за Изкуството"