автор: marvindeep

Земята е едно голямо, зеленикаво-синьо и красиво място, което се населява от мъдри, милосърдни, един-друг крепящи се и разбиращи се мислещи същества. Имат си само един незначителен проблем:


Проблемът, който е метнал клупа около тлъстия гушеврат на обществото западно и ин витро осеменява трудността, с която се поемат решения и вършат избори, обкоренява немарливо описаната, комерсиално изтълкуваната и криво разбирана постъпка на Джизъс- именно да позволи да бъде разпнат на кръст. Насажданата хилядолетия от златоустата му, сърцекаменна и институционализирана, най-върла последователка, псевдо-вина, че някой вече се е жертвал заради нас, ежедневно се полира и облизва от материалната ни поробеност, давайки на думичката ¨псевдо¨ един удачен случай да се разплати подобаващо за всичките й нанесени полу-истинни употребления и да въплъти буквалния си смисъл. Пониква примирено-активен заразен бурен- грозният навик тайничко да разчитаме, че някой ще се хвърли в огъня заради нас, респективно ще приповтори номера с кръста или поне ще ни дупеприбърше с мека многопластова тоалетна хартия, оставяйки ни, самоизвърнали очи, в компанията на вече попривикналата със смрадта ни отвратена миризма на дъхавокафяво унижение. Неусетно, всички възприемаме хигиенните навици на Пилат Понтийски, с бегла инфектофобийна разлика- ползваме модерен парфюмиран течен сапун от телевизионна реклама, чиито обидно плитки умозагниващи и шаренохрупкави на вкус внушения приемаме за чиста, бляскава монета. От сребро. Една от многото. Прилежно като свраките, говеем сврачешките ценности: лъскави колелца събираме и си ги крием в кесийка, изкусно пресъшита от грубощавената кожа на сама беззъбно-прегризалата гърлото си наша мъртвородна съвест. Плацикайки се в мътната супица, микс от плахия лицемерен земепритеглен взор на отървалия се с условна присъда съден многократно рецидивист и консерва декоративно, консервативно хартиенокамшичено самобичуване, гарнирани с лоени пръжки пръжнати до златисто и огризки-душегризки, ние извършваме най-голямото предателство- отказваме се от себе си. Готови сме да страдаме на малки порции, да сънуваме самотни, сълзепотни и страшно празни кошмари, да имаме дребно-дребнави и рахитичноохранени, болни мечти. Плащаме с невежество за калните индулгенции на всевъзможни разнолики пътуващи търговци, облечени в банално изветрелите дрехи на незадоволителните обяснения и крещящите претъркани обуща на лъжливите обещания. Миродушевно-удобна, реало-реалистично отразяваща пристрастяващите долносъзнателни навици и лъжеживото-необходимите привички, е междуухозагнездилата се смъртомътеща илюзия, самозаблудата, че някой или нещо ще поеме отговорността за делата ни. И ако някой пита "защо" получава "защото е облачно". Разбрахте ли колко е просто? И евтино. Мрън-мрън, мрън-дрън, мрън-трак щрак… простено да ни е.
Амин.
И пак.
И пак.
И пак.
И страх, страх, страх, страх, страх, страх, страх.
От враг.
От крах.
От смях.
ОТ бях/съм/?
От смърт.
До смърт.
?