автор: vitsavia

Животът е хапче за оцеляване -
поглъщаш го точно преди скока.
Земята плесва очарована с длани,
а въздухът издува роклята й.
И край теб полетяват ангели,
побелели от много падане.
Разкрилени, заглъхнали адово,
с натежал ореол от явяване.
И те мислят посоките-обръчи
за ръка, на която нечакано,
непоискан от никого господ
брачен пръстен би дал на жената,
дето целия свят му прощава
и която си мисли, че знае
точен път и по него на връщане
би преляла следата в покана.
Не че има надежда за всички -
този свят е кълбо от нагласи.
Просто с две ръце за обичане
някой би минал край мен непогален.
Строга доза живот не предписвам...
От високото всичко е ясно.
Само миг преди скока бих искала
да прозра, че завъртам Земята.