автор: Lidda

Вървя по сиви улици. Пробивам пътя си сред хора, чийто лица и очи не ми говорят нищо. Ден след ден аз обикалям без умора този град, безкраен като небето.
Ден след ден аз не спирам да се оглеждам,не спирам да търся едно лице,не спирам да жадувам едни очи-твоите.Във всеки човек търся да видя теб. Понякога-много рядко и само за миг-съм сигурна,че съм те видяла. В нечий жест,усмивка или поглед сякаш оживяваш ти.За част от секундата познати черти ме жегват,зениците ми се разширяват,ръцете ми-измъчени за теб-изтръпват и аз съм сигурна-о,толкова сигурна!-че това си ти,че отново си пред мен.Но заблудата никога не трае повече от миг.Жестокият студ на истината,че теб те няма,ме сковава така,както самотата сковава сърцето ми всяка вечер-внезапно,остро, безмилостно.Ъгълчетата на устните ми незабележимо увисват,раменете ми се отпускат като под тежък товар и аз извръщам очи,отвратена от поредната лъжа на сетивата.Изтерзаното ми от безсъние и среднощни блянове съзнание изкривява истината,за да засити -поне за секунда -жестокия си глад за теб. Нощта вече поглежда с тъмните си очи града,а аз все още съм там,навън- разхождам се безцелно,не спирам да обикалям улиците,запомнили ехото на твоите стъпки.Знам,че няма да те открия,че е безсмислено това търсене, но нещо неуловимо,някакъв вътрешен тласък ме кара да продължавам,да не спирам. Прибирам се късно,много късно.Часовникът е спрял-стрелките му замръзнаха в деня,когато те видях за последен път.Сякаш и аз,и моето сърце сме останали там завинаги.Времето не тече.Винаги е сутрин,винаги е топло,аз винаги съм там, където за последно бяхме с теб. Изминали са повече от шест месеца,но всъщност не се е случило нищо,защото аз продължавам да живея в онзи миг.Изминалото време не е действителност-то е просто определен брой дни, събрани в месеци,които условно ме делят от теб.
Кратките мигове щастие, разпилените парченца любов,усмивките и нежността се събират в едно,за да подредят омагьосан пъзел,да изплетат невероятен водопад от чувства и мечти.Сънят бяга от мен,не спирам да се въртя в леглото си-ложе от жарава.Ставам и се разхождам из празната къща.Тъмнината ме успокоява,навява покой и безвремие. Лунните лъчи галят лицето ми, докато призрачни образи изплуват един след друг в мрака.Аз.Ти.Аз и ти.Заедно. Разделени.Щастливи.Нещастни.Усмихнати.Потиснати.Спомени и мечти се сливат и аз вече не мога да определя границата между тях.Невъзможно е да кажа кое от това,което виждам,наистина се е случило,и кое съм си представяла толкова много пъти,че вече съм готова да повярвам,че е било действителност. Ти- усмивка и милувка,топлина и нежност,уют и спокойствие,радост и светлина. Ти-вик и болка,прилив и буря,страх и гняв,мрак и безумие. Къде съм аз? Какво става, защо всяка сутрин слънцето ме заварва трепереща и безумна сред омачканите заиввки на леглото?Какво поражда безкрайната тъга,която стяга като с клещи сърцето ми във всяка лятна вечер?
Обичам те.Обичам те толкова,колкото ми позволяват ограниченията на физическия свят.Обичам те до болка.До пълно отчаяние. Боли. Физически боли. Нищо не съществува извън теб.Светът започва и завършва с твоите очи,ръце и устни.Сутрин се събуждам с мисълта за теб,тя не ме напуска през целия ден,вечер отново заспивам с твоя образ,запечатан в съзнанието ми,който се превръща в чуден сън през нощта.И така,отново и отново.Животът продължава, светът не спира да се върти за всички други,но не и за мен.Аз все още съм там, винаги ще бъда там-там,където свърши последната ни прегръдка.Нищо друго няма значение.Нищо друго няма смисъл.
Това,което все още разпалва искрата на живота в мен,е не надеждата, че ще бъдем отново заедно /тя отдавна се стопи зад мен, изчезна като невидим вятър в листата/,а мисълта,че теб те има на света,че дишаш и се смееш,че се радваш и скърбиш,че живееш.Защото,ако я няма тази утеха,аз не бих могла да продължа.