автор: libra

Стоях подпряна на някакъв стълб, вятърът брулеше в лицето ми, а аз си мислех че така беше по добре от колкото да го прави в гръб.Потръпвах зиморничаво и с цигарата в ръка, раницата метната на рамото, старото кожено яке и умората на лицето ми, имах вид на средно употребяван парцал.Спирка по пътя, а в действителност беше спирка на шумен булевард и аз чаках автобус.Стоях и си чаках (въпреки че съм зиморничава, а беше студено) просто защото ми се чакаше. Всичко си има цена на този свят и когато ти се чака заради самото чакане си плащаш с един студ повече.
Днес не ми беше ден, сетих се че изпих един аспирин по обед заради екстрасистолите и сега така както си чаках кой знае защо ми мина мисъл за „Ах този джаз" - за онзи под душа с цигарата и за балерините от танца на смъртта.Някога можех да стана балерина, ама се отказах заради джудото.Не че то не е танц, само дето е малко по грубичък и някак си възпитава.После се сетих, че напоследък някой се опитва да ме възпитава, да ме вкара в неговите рамки, да ме направи удобна, да моделира нова форма на съзнанието ми, да направи от мен нещо като „моята кукла за собствена употреба".Дърпа един конец и куклата се радва, дърпа друг и куклата говори, после трети, тя мълчи, куклата изпълнява желанията и всичко е наред, кукловода я погалва по главата, а тя мига, мига с ресници и се радва, радва, ама се радва защото и е опънат първия конец.
Дълго се лутах в този живот, дълго се търсих, къде ли не се търсих...Търсих се в себе си, търсих се в очите на някого, търсих се на небето, после слязох на земята и през цялото време отстоявах себе си за да не осакатея в душата си.Запазих я за да съм това, което ти видя и хареса или не хареса.Има хора които никога няма да си тръгнат от моя живот, но същевременно винаги могат да го направят от мен.Остават само тези които могат да ме приемат такава каквато съм и да не умрат от разрив на сърцето, а аз съм нещо като конник на един прашен път, но слава богу има толкова кукли, които копнеят да ги открие някой кукловод и всъщност това, че аз съм се родила конник не бива да натъжава кукловода.
Толкова е шумен този булевард, а мислите ми не ми дават тишината на спокойствието.Студено е, но е февруари.Хубаво е че вали дъжд, сетих се как някой пееше някога „..искам да вали, да не вижда никой моите очи..."
Можеш да си позволиш да чакаш, да се спреш и да чакаш заради самото чакане, все някога идва и автобус, но е безумно да го правиш тогава когато си сгрешил времето и мястото.За тогава има таксита.Случайни и безименни.Тихо и безшумно.Без мисли.