автор: Perdita

Аз съм вещица, по-точно, превръщам се в такава, откакто в мене се всели духът на Марта, също вещица, родена преди може би шестотин години. И взех да водя двойствен живот - денем бях обикновена жена, но нощем ставах непредвидима. Нещо, по-черно и от градоносен облак, се отприщваше отвътре и бях хубава и ухаеща на желание, с теменужени ириси, приютили много удавници. Мъжете не умеят да плуват в тия очи, само се оставят на течението и потъват в дълбините.
- Във всяка жена дреме вещицата - ми каза Марта, - но в повечето никога не се събужда, защото я потискат. Ти обаче се събуди и оттук-нататък трябва много да внимаваш какво правиш.
Но аз не внимавах и наранявах. Приличаше на чаша гъсто кафе - бързо изтласкваше кръвта ми, нахлуваше и можех да тичам цяла нощ, да се любя с несравнимо удоволствие. А смехът не изчезваше от устните ми - далечен стон, превърнал се в пирова победа. Заравях пръсти в косите на мъжете, пиех любовта им, гледах невинно и когато им се насищах, си тръгвах. Харесваше ми насладата и още повече - властта и контролът. И се смеех непрестанно - ей така, вдишвайки живот, издишвайки живот, вдишвайки живот, издишвайки стонове.
Слагах по-ярко червило, по-силен парфюм, рокля с гол гръб, да, бях предизвикателна, но не това ме правеше вещица. Имаше нещо, което извираше от мене и стопляше кожата, най-вече гърдите ми, а наоколо нахлуваше древност и се разстилаха забравени корени.
После обаче взех да се питам могат ли вещиците да обичат и нямаше ли да съм по-щастлива, ако бях останала обикновена жена. Както камъчето в подметката продължава да убива, макар да си свикнала и само незабелижимо да се врязва в стъпките ти, така се връщаха все още усещанията, които имах преди. И се чудех как ли щях да се чувствам, ако си бях останала онази Зара?
Имах и видения на един мъж и дете, обаче всичко това избледня с лятото и не се върна. Отиде си заедно с Марта. Тогава реших да съм зелена, да си отдъхна. Да се забавлявам, да обикалям насам-натам, но да спра с безразборните връзки. Може би първо трябваше да се науча да контролирам силата си, пък и все още имах избор да бъда ли вещица.
...Има ли рецепта, питах се, докато обикалях планината, как да не изпитваш болката, с която толкова пъти се бях сблъсквала, преди да надебелея - един от сигурните начини да станеш по-незабележима и от врабче? Хаха, предишната аз и врабче, и все пак!
Макар и начинаеща, вече притежавах толкова енергия, че можех да избирам какво да изпитвам. Дори когато моята учителка си отиде, това остана. В самото начало бях избрала безразличието и секса, ала не бях сигурна дали не го направих и защото не можеше да ме засегне. Трябваше ли да продължавам така?
Търсех целостта си - бях една пеперуда в сътворяване. Но ето че лятото мина, отиде си, а още не знаех защо е тази болка и как можеш да я избегнеш. Защо любовта ми беше донесла само разочарования. Друго обаче реших с абсолютна увереност - че не искам никога повече да съм обикновена жена. Затова повиках обратно Марта в края на октомври.

" " "

- Представи си кръг - ми каза тя, след като й споделих какво ме мъчи, - на който едната половината е синя, другата - червена. Докато има хармония между двата цвята, докато преливат един в друг, както дъждът в пръстта, всичко ще е наред. Единият цвят е мъжкото, другият - женското начало. Когато се родих, хармонията отдавна беше унищожена. Разбираш ли, ние вещиците сме на този свят заради това.
- Заради кое?
- Заради погубената женственост. Тя пречи и на жените, и на мъжете, но ти си жена, и то вещица, и за тебе е особено важно. Представяш ли си цвете със стъбълце и листа, ала без самото цветче? Един ден ще се озовеш точно там, където е прерязано, и ще ти залипсва, все едно си останала без очите си. Тогава ще трябва да го създаваш със силата си и с болката, която пак ще изпиташ, а тази болка ще отнема силата ти повече от каквото и да е друго. И ще те изпълни празнота, по-ужасна от всичко, което някога си изпитвала. Без осъзнаването й обаче никога няма да намериш своята цялост. Може и да се провалиш накрая, като всички твои сестри, но ние не трябва да спираме да опитваме. Натрупва се малко по малко от всяка от нас, и така хармонията ще се върне някой ден. Сега, в твоето време, има и много мъже, които желаят същото от цялото си сърце.
Нещо ме стисна за гърлото, но бързо го прогоних.
- Силата да върне хармонията? Не ми се вярва.
- Защото не разбираш. Силата като възмездие донякъде възстановява справедливостта. Такава е играта. Но не само, далеч не само! Спри вече да нараняваш, Зара! И това е начин, и той е нужен, ала приключвай с него, защото ако продължи прекалено, ще те изпълни с мрак. И без умисъл да е, пак ще ти вреди. Вещицата в тебе е много повече!
- А какво очакваш да сторя?
- Жената, която те дърпа назад, която е слаба, отчаяна, страдаща, която винаги е жертва, трябва да те напусне завинаги. Не забравяй обаче, че в нея има и нежност, има неща, които ще запазиш.
...Зоната на секса. Защо ми е да излизам оттам?
- Кажи ми, Марта, има ли поне един свестен мъж? Това, което им трябва, е хубаво младо тяло и нищо повече. Защо да не съм същата? Защо на мене да ми е нужно друго? И сега мога да продължа така.
- Вещицата е тази, която в голяма степен определя правилата. Важното е ти какво искаш.
Вещиците са свободни, а аз искам точно това! Свободата обаче не е свързана с места, с външни огради, ми обясни Марта. Тя означава да пуснеш да си върви всичко, което вътре те прави зависима. Иначе, където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си, защото ще влачиш хиляди привързаности.
- А удоволствията на плътта са като лабиринт. Те са красива и мамеща градина и единственото зло е, че загубиш ли контрол, ще те погубят.
Не казах нищо, но знаех за какво говори Марта. Това лято бях зелена, както си го мислех. Цветът обаче потъна в свечеряването и толкова ме плени, че за малко да остана при морето, палмите, нощите и Мишел, от когото бях обсебена...

" " "

- Ще държиш саксията близо до леглото си, до главата ти - каза ми Марта, скоро след като се върна. - И всеки ден ще отделяш много време на дръвчето, все едно е дете, за което се грижиш. И ще го обичаш като свое дете.
- Как ще обичам насила едно дръвче?
- Ще го обичаш и толкова! Ако трябва, ще се преструваш, но така добре, че накрая сама да си повярваш.
И тук тя наговори куп странни неща. Вече свиквах. Пък и какво да очакваш от жена, която е на толкова години, макар още да беше хубава? "Представи си, каза ми тя, че ти и това лимоново дръвче сте нетелесни. Носите се из далечно, топло и тъмно място. Но вие сте светли - две полупрозрачни греещи медузи в океан от нищо. Ти си по-едрата. Когато докосваш дръвчето, то някак гали всяка твоя клетка и чуваш тишината - все едно длан се трие в длан, чуваш ромона на самото съществуване. Но това не е просто дръвчето и не си просто ти, а е самото съществуване, струпано във вас, и затова блестите. Без него нямаше да има свят, а вие сте го събрали като мед. Най-близкото земно усещане е любов. Ти си изсмукала нектара от всички цветя, камъни, комети, от всичко, дръвчето също."
Ех, Марта, понякога си мечтая да съм бял кон. Ей така да се нося по ливадите и никой да не ми се мярка. Да си късам ябълки от дърветата и в конската ми глава да няма въпроси. Да летя на воля и светът да свисти край ушите ми. И не искам да имам памет. Дали конете помнят?
- И сега, когато си тук - продължи тя, без да даде вид, че ме е чула, - когато си отново телесна, онова, което те изпълваше като медуза, още е в тебе, но е трудно да го достигнеш.
- Даа, знам! Всичко е енергия.
- Не - засмя се тя, - не е енергия, след нея е. То е нещото, не е начинът. Аз го наричам полъха на медузата - Марта пак се засмя. - Вещиците могат да правят каквото си искат с него, защото той създава магиите, когато го достигнеш и използваш.
Вечерта беше съвсем подходяща за разказа й - валеше сняг, аз седях до прозореца и "разговарях" с една може би луда жена, или със собствената си лудост. И тогава нещо се случи. Усетих непреодолим импулс. Първо страшно ожаднях и изпих няколко чаши вода. Беше такава жажда, че чак ми прилоша. Не можех да остана в стаята, облякох се набързо и излязох. Снежинките веднага западаха преуморени по мен.
Бързах в огледалния им свят и усещах как паря, можех да ги погубя. И точно тогава почувствах за пръв път полъха. Някак знаех, че е това. Стана ми тясно в дрехите и в кожата ми. Исках да се разпръсна, да се покатеря на дървото и да се надипля по пътеката. Да се вмъкна във всяка снежинка като вихър, но вместо да я унищожа, да създам по един свят. Да правя снежинки-пеперуди от приземяващите се, както и много други неща.
Плачеше ми се чак от повелята на това желание. И се разплаках, сърцето ми изтичаше през очите, знаех, че ако съумея някак да се концентрирам, ще е най-лесното нещо на света да докосвам и да създавам, като във филм с много ефекти. В мен имаше импулс, който щеше да ме пръсне. Усетих нечовешка нежност към всичко наоколо, странна свързаност, разцелувах стълбовете и дърветата, снега.
После затворих очи и първото, което си представих, беше оранжево кокиче. Раздвижи се, заигра. Някак приличаше на лятната аз. И вече не беше символ на невинността, не беше никакъв символ. Просто го имаше - невероятно и все пак не потопено в боя, а истински оранжево. Сякаш самото то е повярвало в някоя своя невъзможна мечта и я е постигнало. Замрях от възторг.
И точно тогава обикновената жена в мене ми закрещя, че наистина е невъзможно, че е голяма глупост, че няма такива кокичета. Край, всичко си отиде! Намразих я. И се заклех, че ще направя това кокиче и по-скоро ще умра, отколкото да се влача като нея.
...Влязох в първото заведение, което ми се изпречи. Насочих се към първата маса, на която забелязах самотен мъж. Беше приятен, добре облечен, млад. Седнах, без да свалям палтото си. Погледнах го. Докато пиех горещия чай, почти не говорехме. Можех за сътворя нощ поне, толкова приказна, че този мъж нямаше да успее да излезе от нея. Бях приключила с това, но трябваше да се успокоя - бях се докоснала до страшната мощ на нещо непонятно.
И го направих...Снегът сипеше захарни замъци, а захарта полепваше по устните ми като спомените за Мишел.
Вече съм вещица. Нямам съдба, мога да правя каквото си искам. Аз съм свободна, докато обикновените жени са като пламъчето на свещта. Бурята с едно близване ги загася и след няколко такива загасяния всичко в тях се съсухря, затова остаряват.
Спомените за Мишел се стичаха по езика ми...

" " "

Беше един от най-красивите мъже, които съм срещала, а имаше това смешно име. И на всичкото отгоре беше фризьор. Но щом го видях през стъклената витрина, веднага влязох и поисках изсушаване.
Помня, бях излязла да хапна и да се разходя. Вече трети ден обикалях това екзотично кътче, плувах часове, а после се усамотявах на брега и лежах до късно на пясъка. Имах силен тен, идвах от друг курорт.
Не мислех нито за Марта, нито за всичките странности, които ми се случиха последната година. Сядах на някой шезлонг, поръчвах си коктейли и се унасях в нищото, докато не попаднах в ръцете му, рошещи дългата ми червена коса.
Имаше съвършено тяло. Всичко в него - и усмивката му, и снежнобелите зъби, и кожата, беше съвършено. Преди, когато бях обикновена жена, Мишел нямаше да ми обърне внимание, но сега ме хареса.
Странно е, нали? Макар че идва пролетта, утрините още са студени, тази е и мъглива, а аз се сещам за него. За вълшебните ни нощи, когато слънцето си отиваше, а не спираше да нагрява, и дори луната изглеждаше топла. Тази обратно обърната луна.
Както казах, бях решила да си отдъхна и да спра с кратките връзки, така че когато Мишел ме покани да излезем, отначало отказах. Но истината е, че вещиците не се колебаят дълго и получават каквото искат, а аз го харесвах и го желаех. Косата му, леко къдрава, стигаше до раменете. Възбуждаше ме гласът му, толкова...дрезгав. Ето защо бързо си промених решението.
Когато бях обикновена жена, смятах страстта за нещо второкачествено и че който й се отдава, не умее да обича. Не вярвах, че е възможно да изпитам такова влечение без чувства. Не че и с чувства ми се беше случвало, дори с Ангел...Както и да е, просто съм била много глупава. Това, което изживях с Мишел, беше несравнимо и с вещерските ми нощи, беше най-хубавия месец в живота ми, или поне започна така.
Плувахме голи, планктонът блестеше. Мишел приличаше на Парис или Аполон. И той като мене не се уморяваше. Сякаш се хранеше с тялото ми и беше ненаситен. Моят млад бог се любеше страхотно. Пускаше тиха музика и някак тихо ме докосваше. В погледа му се събираше мастилената дъхавост на ония нощи. В нощите беше мекотата на погледа му.
Боговете обаче имат една особеност - влизат ти под кожата. И аз все повече взех да си мисля за него, когато го нямаше. Затварях очи и си представях как ме опипва на улицата, как чертае невидими линии край гърдите ми; как ги целува и захапва, и примирам от болка, но и толкова силно го желая точно тогава...
Явно и вещиците си намират майстора. Мишел не искаше обвързване, а само нощи с вкус на шоколад, пожар без следи. Това исках и аз самата. Ала можеше ли наистина да има пожар без следи? Понякога, макар и за минути, взех да усещах странна слабост, нещо ставаше с мене.
...Всичко си има правила, ми каза тия дни Марта, и те не могат да бъдат нарушавани, а в някои случаи това важи още повече. Какво е обсебването? Постоянен магнит за вниманието ти. И винаги си има измислена част, може и цялото да е такова. Но тази част е особено опасна - умът, когато е обсебен, е като торнадо. В окото му, в неговия фокус, през цялото време е само една деформирана, свита и фантазна картина, и за да се поддържа тя, е нужна огромната сила на вятъра. И така полъхът се пилее, както често правят обикновените жени.
- Ала обсебванията - продължи тя, - са погубвали нерядко и вещици. Така че, Зара, няма пожар без следи. Противно е на здравия смисъл.
- Не можех да се спра...
- Жените са особени майсторки в това пилеене. Те усещат, че им вреди, знаят го и продължават да го правят.
- Както е казал Фройд, ние сме мазохистки.
Марта ме изгледа, после каза бавно и отчетливо:
- Ти вече си вещица. Направи избора си, като ме извика отново. И ако сега не победиш слабостите си, те ще те победят с двойна сила!

" " "

И аз бях ненаситна за него. Може би както някога за яденето. Но можеше ли да бъде друго? Та той изглеждаше като бог и така ме обладаваше. Освен това не търсеше любов - наистина не я търсеше, и аз не изпитах досадата, която бързо идваше с мъжете, откакто бях вещица.
С него открих свободата. Навярно е същото както като се учиш да ходиш. Идва момент на опиянение, че вече не пълзиш, и съвсем забравяш паданията. Бях щастлива с Мишел, затова не обръщах внимание на малките пропуквания.
По дяволите, имах вълшебни нощи, казах на Марта, сякаш се оправдавах. Имах нещо, което не бях имала никога...
Докато Мишел работеше, го чаках с нетърпение и си фантазирах за него. Ненормално ли е? Сетивата ми най-накрая се събудиха изцяло. Разцъфтяха не просто като кокичета, пробили снега, а като целия разлистен свят.
Можеше ли всичко това да не се случи? Та този мъж дори нямаше картини около себе си. Навярно и самата съдба беше отстъпила пред чара му.
Човекът, обясни ми Марта, може съвсем малко да променя бъдещето си, защото мъкне какви ли не привързаности. Те именно бележат целия му живот, като карта на всичко, което смъртта ще превърне един ден в спомени. Вещиците разчупват веригите, защото са достатъчно силни, затова около тях картините изчезват.
Но и всеки, който не се привързва към неща и хора, може да излезе от рамките на определено бъдеще и да го замени с каквото иска.
...Явно затова Мишел е бил така, помислих си. Обичаше разнообразието, ала не защото му беше фикс идея, а му идваше отвътре. Личи, когато е едното или другото. Марта ми каза още, че животът на повечето от нас е белязан от сълзи - не буквално, и все пак сълзи. Те се превръщат в паяжина, в която с годините се оплитаме още повече, вместо да се измъкнем. И така живеем, заплетени в собствените си неизплатени дългове, глупави навици и предвидими очаквания. Дори дотолкова свикваме с тях, че стават удобни и привлекателни, както паяжината е примамлива за мухите, които улавя.
...Привързването, продължи да ми обяснява тя, винаги е преднамерено отношение към бъдещето ти.
- Към нищо не бива да се привързваш, Зара, дори към това, в което най-силно вярваш или ти изглежда най-сигурно. Защото няма последна изразимост, всичко дъжд, който се стича. Как можеш да го спреш някъде?
Веднъж попитах Мишел наранявал ли е жените, след като не ги е обичал. "Някой от тях съм обичал", каза ми той и се засмя. "А другите?" "Случвало се е да страдат, но аз никога нищо не съм им обещавал."
Откакто бях вещица, правех горе-долу същото.
- А ти страдал ли си?
- Да, и беше толкова изпепеляващо, че ме накара да се замисля и после се промених.
- За какво се замисли?
- За живота си.
Попитах Марта не е ли егоистично да не се привързваш към никого. А и как е възможно да не се привържеш ако не към мъж или жена, то към детето си? Но тя ме отряза и каза, че още нищо не разбирам и да не питам повече. Трябвало да помня само, че не е задължително сълзи да чертаят живота ми. Че те могат да бъдат заменени със смях.
- Има - каза ми тя - лъч светлина. И когато този лъч те изпълни, паяжината изчезва. Няма как да бъдеш уловена в светлото.

" " "

Понякога отивахме на брега и избирахме място, по-далеч от хотелите. Звездите танцуваха или бяха в транс. Небето изглеждаше пренаселено, а плажът беше безлюден. Пускахме си музика и дълго се наслаждавахме на телата си. Обичах да прониква в мене с бавни движения, да се натрупва и натрупва загубата на контрол. Харесвах смесването на неговата и моята пот, на парфюмите ни, на слюнката; пръстите му, докосващи ме отпред; да се любим в ритъма на звездите, на транса им. И те накрая избухваха, но много по-бавно от нас, а после умираха. И ние умирахме, ала за кратко. След това отново се търсехме, целувахме се, за да смекчим някак нервността на цялото небе.
Някой ще каже, че прилича на любов, ала не беше. Не беше и влюбване. Бяха две тела без минало, без бъдеще, без очаквания.
Или почти, за последното. Защото Мишел все повече не излизаше от ума ми, когато го нямаше. Аз нямах търпение моят бог да се появи и докато го чаках, се случваше да затворя очи и да започна да се галя. Така там, в окото на торнадото, превърнах смеха отново в сълзи.
...Ела, о, блажена, със своята стомна, пълна със сладост...
...Ела...със своя съд, пълен със сълзи. (1*)

" " "

Но пък имаше смях, докато се носехме с дръвчето из онова далечно място. Макар и мънички, съдържахме топлия безкрай. Не бяхме небе да го поемем, а въпреки това беше в нас, затова се чувствахме щастливи.
Вече няколко пъти "летяхме" за кратко - не насън, а преди да заспя, или поне така ми изглеждаше. Лягах и се отпусках, после се концентрирах и долавях, че то е съзнание, което се нуждае от мене. Опитвах се да го приемам като дете. Наближаващата пролет не му действаше добре, листата му окапваха, накрая останаха само две. Или може би беше уморено от зимата?
Колко ли е тъжно да си дръвче в стая, да го няма вятърът, да те ограничава саксията? Беше още малко, високо не повече от половин метър.
Когато разказах на Марта за оранжевото кокиче, тя ме изслуша внимателно и каза:
- Това е трудно за тебе, започни с нещо по-лесно. Виждаш ли как са просъхнали няколко от клончетата на дръвчето ти? Ето тук, почти на края, е имало листо, но е паднало и то. Помогни му да си създаде ново.
- Как да му помогна?
Тя обясни, че трябвало да прочета всичко за лимоновите дървета, да намеря снимки и рисунки и да видя от какво са съставени клоните, дръжките, стеблото, листата на едно дърво. Да знам дори имената на клетките, да съм наясно как изглежда хлорофилът.
- Не можеш да нарисуваш ваза, ако нямаш представа какво е тя, да не говорим пък да я направиш, ако не знаеш как. Ще е само нещо, което наричаш така. Ти ще използваш полъха на медузата - една страхотия, и как искаш да се получи нещо свястно, ако не знаеш точно какво ще е то? Дървото и само може да ти покаже, но няма да го разбереш, затова търси и чети. За да създадеш листо, трябва да си го представиш колкото може по в дълбокото, иначе ще е все едно да строиш къща без тухли, камъни и вар. Ставаш вещица, Зара, и не можеш да си позволиш повече да гледаш на света като на чудо. Отсега нататък светът трябва да влезе в дланта ти, да е светулка в шепата ти. Колкото по-половинчато е нещо, толкова по-трудно се открива лъчът в него. Така че, разгърни възможно най-пълно листото в ума си, преди да започнеш да го създаваш. Ти ще си неговата майка, ти и самото дръвче, затова ги обичай. Най-добрите магии се постигат с любов в протежението на лъча.
- Да, бе! А пъпките на Ангел?
- Отмъщението е много силна мотивация, но - опасна игра на сляпо. Само любовта, Зара, която е тиха, откровена и съзерцателна, ще накара дръвчето да ти съдейства. И тогава твоята магия ще е особено постижение, ще те радва, но не погубващо, а също тихо и съзерцателно.


" " "

Самата природа е против обсебванията и въпреки това ни се случват лесно. Когато си влюбен, е подобно. Постоянно мислиш за някого, не можеш да спиш и да ядеш, всичко пърха в тебе, дори дишаш различно. Сигурно затова не трае дълго.
Няма да забравя нещо, което ми се случи в най-хубавия ми период с Ангел. Беше съботен предиобед, бях си сама вкъщи. Чистех и бях пуснала радиото. Започна някаква песен, не знам от кого, не я бях слушала и повече не я чух. Беше пропита с нежност, със скрита сдържаност, като късащи се струни, беше направо убийствена.
Аз седнах на един стол и дълго не помръднах. Имах чувството, че душата ми е отлетяла след звуците. Не можеш да понесеш чак толкова, всичко си има предел, другото не е човешко. Лумна главата ми, дори за сълзите беше късно, щях да превъртя. Тази интензивност отвеждаше твърде далече, където не се издържа.
Господи, колко бях влюбена тогава! Все едно седмици наред имах температура над 40 градуса. А когато чух музиката, лъчът направо се запали.
Сега ставам вещица и трябва много да внимавам. Мога да запаля и себе си, и другите, ако бързам твърде много! "Музиката - каза ми Марта - е най-късият път към полъха. За миг ще те отведе там, където е достъпен. Ако тя те грабне и онемееш, мислите изчезват и завесата се вдига. Тогава започва най-божественото представление.
Но вдигне ли се тази завеса твърде бързо и не си подготвена, идва страхът."
Идва лудостта, помислих си.
"Отвъд зидовете - продължи тя - не може да пристъпи нищо обикновено. Там е краят и на жените, които сме били, на онази наша част, жертва на мъжете, на живота, на самите нас. А след като пристъпим, само от нас зависи дали ще влезем в ада или в рая. Вече можем да понесем гледката, но важното е какво ни води. Ако са отмъщението, отчаянието, алчността или жаждата за власт, вървим и към погубването си, макар и не веднага. Светът, сам по себе си, Зара, не е лош, не е и безразличен. Ти си вещица, не си станала такава от добро, и едва ли очакваш да чуеш, че светът е добър. Но аз знам истината, защото съм минала през всичко."
- Ти имала ли си учителка?
- Имах живот, много по-ужасен от твоя. Достатъчно ти е да знаеш това. Някой път може да ти разкажа. Тогава ще ти разкажа и за смеха на вещиците.
- Смехът на вещиците ли? Страшничко звучи.
- Той е такъв.
За смеха на вещиците, значи. Щяла да ми разкаже. Ами, добре! И аз се смеех непрестанно, но ми се струва, че ще е друго. Различно и от лъча.

" " "

...Доставяше ми удоволствие да изследвам тялото му, сякаш всеки път се любех с него за първи път. Насладата стана част от въздуха и вече си имах планета, само моя, от чието шеметно въртене не можех и не исках да се откъсна.
Въртеше ме така, че посоките се загубваха. Не знам съзнавах ли какво точно става с мене. Прилошаванията зачестиха, понякога повръщах, тресеше ме. Вече почти не плувах, водата ми се струваше студена. И сякаш слънцето умираше.
Когато се погледнех в огледалото, на пръв поглед не откривах нищо особено, изглеждах добре, но излъчването на вещицата се приглуши. Нямаше живост в пръснатите послания на очите ми, древният ритъм се отдалечаваше малко по малко, като отплаващ сън. А палмите, банановите дървета и цветята оставаха без онова, което ги правеше част от моето забавление, от лекотата, с която дойдох.
Бях решила да съм зелена, ала сега аз тъмнеех, подобно на русалка, загубила се по пътя към брега. Онова, което Марта ми каза за окото на торнадото, е вярно, но тогава не го съзнавах. Ние, жените, все мислим за мъжете, пък и не само за тях - за какво ли не се притесняваме. Изграждаме си преиначени и въображаеми светове и очакваме всичко в тях да се държи по определен начин, по нашия начин. Правим и невъзможното, за да изглеждат такива, каквито ги желаем. Яд ме е, че съм загубила толкова време в строеж на въздушни кули, и добре, че това не ме погуби и като вещица, бях на косъм.
Да, май не можеше да не се случи онова, което си причиних с Мишел. Защото, за жалост, е нормалното поведение! Пеперуда, превърнала дори пировата си победа над пълзенето в полет към гореща лампа. Секс, любов, имаше ли значение какво го е породило? Аз пак се оказах слаба и се превърнах в обикновена жена. Мъничкия свят, който изградих за двамата, имаше твърде висока цена.

" " "

- Знаеш ли - казах на Марта, - мислех си за кръга с двата цвята. Добре де, знаеш ли какви са сега жените? Не знам по твое време, но наясно ли си с агресията и какви използвачки има? И изобщо...
- Зара, Зара, все бързаш. Нямаш ли си работа, не трябваше ли да създадеш едно листо? Хайде, направи го, защото е важно, и не умувай много. Повече не бъди глупава. Ставаш жертва, когато постъпваш така, както се очаква от тебе. Разбери го! А се очаква да се скапваш. Хармонията не е върната, никога равновесието не може да бъде постигнато с крайности, така че това, за което говориш, само го влошава. Ти си вещица, казах ти и преди - не трябва да си жертва, но си оставаш жена. Ако не запазиш и развиеш, а погубиш собствената си женственост, как ще помогнеш да се върне красотата на кръга?
- Не знам. Но ми се струва, че ми говориш за загубена кауза. Звучиш..., звучиш нереално.
За пръв път видях как по лицето й премина огорчение.
- Може и така да е. Понякога и аз губя вярата си. Но обичам предизвикателствата. Не си губи времето, а действай, захващай се с листото, Зара! Ако не го направиш, се връщай в жалкия си живот - при повече късмет може да срещнеш мъжа от виденията си, да се омъжиш и да родиш. Но това щастие ще е ефимерно - в загубената хармония мирните островчета са рядкост, а оцеляването им е чудо. Ако искаш, върни се и се надявай на чудото. Останеш ли обаче, ще правиш каквото ти казвам.
Добре, Марта, ще правя, прошепнах някак безмълвно. И тогава в главата ми неумолимо изплува раздялата с Мишел.



1* Р. Тагор, "Избрани творби", том 3, Стихотворения, стр. 351, изд. "Народна култура", 1985г.