автор: Slon-Madrigal

Човекът с голямата брада и сивото лице се приближава. Носи чувал на гръб и пристъпва с умерена крачка. Щеше да прилича на старозаветен патриарх, ако не бяха огромните изгнили гуменки, завързани с парцали за краката му.
Това е сенчестата страна на тротоара и човекът поглежда с крайчеца на окото си към осветеното пространство отсреща, задръстено от контейнери за смет и изгнили езера от есенни листа.Човекът носи по улицата своята къща и цялата улица му принадлежи, както му принадлежат и всички улици, осветени и неосветени от плахото пролетно слънце.
Само Бог би могъл да погледне в чувала, който носи и да определи на колко години е човекът с голямата брада. Във всеки случай нищо не го свързва с никого. Освен гърба му, който го свързва с къщата му, но това е връзка надорганическа.
Гледаш го, а той дори не се поспира. Питай го къде отива, а той ще поиска да му дадеш десет стотинки, за да ти каже. Ще извади от дълбините на палтото си смачкана цигара без филтър и ще те помоли за огънче. Ще запали и ще запуши с наслада на познавач.
Може и да ти разкаже за последната си жена. Любовта нали я знаеш, като лястовичка е, дойде, свие гнездо, пък наесен отлети и иди я търси... А жената била хубава, ама жестока. Всичките жени са такива. Искат легло, печка , постеля. Искат да ти готвят, да те перат, да вървят след тебе и да ти мърморят...Била здрава, права жена, с широк ханш и здрави бедра, с тънък кръст. Запознали се в една квартална кръчмица, където чаят е по десет стотинки. Даже не седели на една и съща маса. Но станали от масите по едно и също време и на излизане той я поканил да я изпрати. А тя му казала, че няма къде да отиде чак, кагото излезли на улицата. Просто се обърнала към него и много сериозно му го заявила. Била сериозна жена, с образование. Разбрали се - и той нямал къде да отиде и се върнали в тяхното кафене.
Тя имала малко пари, колкото и той. Уговорили се заедно да събират кашони и желязо и да делят. Тя била сръчна в ръцете, някога била работала в тъкачна фабрика.
Оттогава насетне сякаш му потръгнало. Тя го будела рано, тръгвали и намирали в контейнерите хубави неща, а жената се радвала като дете. Тя направила от разни пластмаси в един закътан ъгъл между два зида нещо като сушина, където спели. Намерили се и парцали, тук - там пошила( господ знае откъде извадила и игла) та станали и одеяла и в сушината имало с какво да се пазят от вятъра.
Палели дори и огън в тенекия от сирене. Жената сушала на него парцалите им.
Кой знае откъде се намерило и едно куче. Човекът се опитал на няколко пъти да го прогони с пръчката, но жената му се скарала и прибрала кучето в сушината. Даже му направила и място да спи. Давала му от своята храна. Кучето я гледало все в очите и навсякъде ходело след нея. Изобщо не обръщало внимание на никой, само на нея.
Оказало се женско. Един ден жената го кръстила, смеейки се, Кръпка. Заради кожухчето му, цялото прекърпено...
Отначало той дори не си направил труда да научи както трябва името на жената. Но постепенно се оказало, че не може да я нарича само "ти" и "жено". Тя се казвала Катерина.
Свикнал с удобствата на живота. Катя все повече внасяла топлина в сушината, която скоро се превърнала в колиба. Като се приближи човек към колибата, отдалеч вижда, че от покрива излиза дим. Вътре Катя вари супа от изрезките, дето им ги дадоха от кланицата, от време на време вече го взимат да помага там. Ама как умее тя да я свари тая супа!Да си оближеш пръстите. Влизаш и вече не е полутъмно, защото има свещ - Катя е направила една от остатъците, които намират по контейнерите. Скъпа работа е свещта и пипкава. Малко хора днес употребяват свещи. Имат и лъжици.От пластмаса, от кошчетата пред заведенията. И вилици. И чисто парче за покривка. И щайги за маса. И чиния - очукана една такава, порцеланова, той сам я залепи...
Вечерят като царе и си лягат. Катя е топла и не мирише на контейнери, мирише на супа и на Катя.
Така си прекарвали, докато не дошли някакви и не бутнали колибата. Не били ченгета, нито от общината. Някакви ненормални хулиганчета от квартала.
И да попиташ за какво? Никой не знае. За нищо. В колибата имало само десет стотинки.
Какво е станало с Катя, това той не иска да знае. Той бил в кланицата. Като видял колибата разрушена, нея я нямало, а на пода се въргаляли десетте стотинки.
Нищо не взел и си тръгнал.
Не, оттогава не я бил виждал. Изпушва го края цигарата и си тръгва, без да се интересува от слушателя.
Сякаш закачено за палтото на човека кротко пристъпва едно незабележимо куче с окърпена козина.
От време на време то се спира, обръща се след минувачите и гледа хората объркано и настойчиво.
Човекът го повиква, кучето се поколебава, поклаща глава и продължава напред, вече без да се интересува от нищо.