автор: Aerol

Казват,че щастливите хора не пишат писма и не остават често у дома насаме със себе си. Те бързат да съберат приятелите си или да ги настигнат с някой влак, за да разделят щастието си с тях. Ти не пишеш писма, нито пътуваш...Щастлив ли си?
През пролетта ленивата зеленина възроди душата ти и запали там пожар от светлини. Ти зарови пръсти в покълнатото жито и си пожела някого. Чу ли музиката на света около себе си? Сякаш самият музикален гений я е написал само за теб и за твоя малък свят. Като не ми вярваш, извикай на бис оркестъра и си затвори очите, докато слушаш пролетта на Вивалди.Кой ли не се е опитвал да обясни тази музикална пролет. А е трябвало само да затвори очи, за да сънува на яве зелени мечти.
Тази твоя пролет беше уморена и тъжна. Блуждаещият ти разум отчаяно се нуждаеше от различност. Едно пътуване към себе си предлагаше единственото отдалечаване от разобличителния фалш. Изтънелия из полето сняг се радваше на първите пролетни ласки. Усещане за приближаване на нещо наелектризира въздуха. Ти го усети и дъхът ти спря. Нищо не закъсня, но и нищо не разцъфна в живота ти. Приказните сюжети не излязоха от приказките, защото ти, принце, още не беше решил дали има смисъл да се влюбваш в принцесата. Наложи се да си повториш нещо, което вече беше изпитал: не си протягай ръцете към нещото, за да не останат непожелани във въздуха, защото и най-тръпната пролет преминава в прашно лято...
Лятото всеки ден е зреещо очакване, нежно гостуване на светлината. Всеки залез е сигнал за среща, за лудо препускане на бездомни коне. Казват, че в планината расте цвете, което омайва с дъха си. Всеки, който го е вдъхвал, иска да го притежава завинаги. Но ако този дъх е винаги наблизо, няма ли опасност да свикнеш с него, да престанеш да усещаш омаята му и тя да се превърне просто в една ежедневна условност? Това е голямата тревога на всеки, омагьосан от легендата за цветето. В желанието си да опровергае очевидното, той започва да вдишва дъха на всякакви други цветя или тъкмо защото очевидното не може да бъде опровергано. От безсилие мачка и тъпче омайното цвете, но според легендата: колкото повече го тъпчат, толкова по-силен е дъхът му и никакви други цветя не могат да го заменят. Последното лято за теб беше мъдро. Ленивото безделие на очакването те изкуши сам да провериш легендата. Доближи до сетивата си много цветя, но всички те с времето изтриваха усмивката от лицето ти, защото не бяха истински. Те бяха красиви и почтителни, но непредсказуеми. като гнева на вълните там долу в ниското, като подредбата на звездите в мастилената бездна, като лутането на рибите в голямата вода. Омайният дъх на желаното цвете беше непостижим за теб и през това лято. И тъкмо затова още по желан. Ти го замени с музиката на Вивалди, който ти каза, че лятото не винаги енай-горещия сезон, нито пък най-страстната музикална фантазия...
Когато си отиват птиците небето почернява от мъка, вятърът се спуска да догони песните, но улавя единствено болката. Дърветата, натежали от спомени, бавно остаряват, а твоя прозорец зъзне от студ, стъклата му са пребледнели от белия саван на първата есенна слана. Всички сънуват лято и слънце, само ти не заспиваш, студено ти е. Да си дочакаш времето, толкова е трудно, когато дълго не си бил обичан. Животът не трабва да се подрежда. Той сам узрява. За някои есента идва бързо с пълна престилка възкисели ябълки, а за другите, които знаят как да я чакат, пристъпва дълго, своенравно, разпръсквайки капки мед- толкова, колкото да разпали апетита и никога толкова, колкото да засити глада. Тази есен за теб беше мълчалива и пълноводна. Унася те в необяснимото и те убеждава в истинската ти същност. Оставиш ли се в прегръдките и, избираш свръхскоростното пропадане към долната земя и към триглавата ламя, но и към златната ябълка. Изплашиш ли се: губиш половината си живот. Последната ти есен беше зряла. Преживял трепета на очакването, прехвърлил независещите от теб неща, когато след дълги колебания есента те застигна, ти нямаше въпроси. Преживя я като равноденствие,като жаден дъжд, като молитва за оздравяване. Големите мъдри хора избраха авантюрата на пропадането към долната земя, но и към златната ябълка. Защото мъдростта на големите хора през есента, не е в това да искат най-доброто за себе си, а да го пожелават на хората, които обичат. Ти си противоречив като равносметка, искрен като първо причастие, чист и толкова прозрачен като сълзата на младенец, изплакана под майчината ласка. Гледам през теб: светът е смешен, пречупен през погледа на твоите възприятия. И пуст. Протягам ръцете си през разстоянието, което ни дели, за да стопля душата ти и да ти разкажа приказката за годишните сезони на собствения ти живот. Слушам музикалния шедьовър на Вивалди, в който цигулката плаче и разказва като мен, но не с думи, а с ноти...
Те се виждат от твоя прозорец, бели, пухкави, тъжно добри. Отмалели под тежестта си клоните пеят северни песни и ронят сълзи. Небето: намусено, а ти учуден и снежен, ще го докоснеш топло и кълнящо, и ще танцувате захласнати с ритъма на вятъра, до дето паднете без сили сред бялото вълшебство на земята. Никога не си знаел как да започваш и как да преживяваш тоя сезон, казват: загърнат в чисти сънища. Не сънуваш. За да се стоплят през зимата хората се скупчват от студ или от страх, че могат да бъдат забравени. За теб това е най-изпитния сезон, а си само в неговото начало. Ще намериш ли смисъла, който ще те изведе през оная крехка граница, зад която започват истинските неща? Ще пропътуваш ли това изпитание? Зимата е толкова дълга, а думите за нея са изгубени под снега, като трохи нежност, които не са ти достатъчни, но и без тях не можеш. Като музиката на Вивалди, която може да съживява. Когато не знаем много неща, но имаме непреодолима нужда от отговори, пътуването във времето с годишните времена на Вивалди е приближаване към себе си. Това не е отговор, но е щастлив начин да изгасиш светлините на душата си и да заспиш, сънувайки тържеството на новата пролет. Не се страхуваш, никога не си бил сам. Сутрин намираш прясна кал по обувките си, а мислите ти са уморени, защото цялата нощ някой друг е мислил с тях. Най-последно ще се сбогуваш със себе си.