автор: marta_s

Една овца в града
Тази история се случи преди около година, по това време - пролетта. Една сутрин се събудих се в кошарата, притисната до сестрите си, както обикновено си се будех. Не ми се ставаше от топлото и продължих да си лежа, загледана в дъха си. За моите години не съм малка овца, но детето в мен се радва на струйките пара, които излизат от носа в студено време. Тъкмо в този момент ме стресна страховит рев, при който всички наскачахме като ужилени от стършел.
"РРРРРРРРРРРРРРРРЙЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ, ВААШТА МАМААААААААА!"
"Оууу, божке, божке, това било овчарят бе, нашият овчар" - спогледахме се аз и сестрите ми, понеже почти веднага го познахме - " пу,пупу!".
Тук е моментът да ви кажа, че овчарят е единственото човешко същество, с което се познавахме. С него се разбирахме прекрасно. Тогава например, абсолютно всички разбрахме какво ни казва - "Хайде, овчици, ставайте, ставайте. Отиваме на паша". Послушни, както обикновено, цялото стадо го сподирихме от кошарата, за да търсим хубаво място да пасем. Минали - неминали километър два, се озовахме до една огромна нова, все още незавършена постройка, близо до Големия път.
"ТЮЮЮБРЯЯЯЯЯЯЯ-Ц-Ц-ЦВАШШШ-ТА-МАММА-ЮЪРРРХЯ!" - удиви се Овчарят, когато я видя. (Брей, какво огромно здание! Колко ли пари имат тия!?!) - и замислено продължи. По пътя непрекъснато профучаваха лъскави автомобили.
"БРЯДЕЙБА-А-ААСкОЛАБЕ" (Боже, какви автомобили карат гражданите!) АЙСИКТИРКРАСТИНИЕДНИ! ТАРИКАТИ! (Реших. Ще напусна овчарството и ще регистрирам фирма!) И така, с решителна крачка, овчарят продължи покрай пътя, който както се сещате, водеше към най - близкия град. Ние го последвахме леко притеснени внезапния обрат в неговия и следователно, в нашия живот. Още щом подминахме табелата всички ние се почувствахме развълнувани като ученички на екскурзия. Овчарят ни остави в центъра, където се натъкнахме на хрупкава зелена площ. "РРРРРЪЙЯЯЯЯ-РРРЪЧ..Фффффюю", заръча ни Овчарят. (Оставям Ви тук с кучетата. Отивам до окръжния съд, където ще регистрирам фирма. Вие ме изчакайте, няма да се бавя". И така, останахме сами - ние овцете и, разбира се, овчарските кучета. Тревата беше вкусна, времето - топло - за какво да се тревожим! Времето мина почти неусетно. Разхождахме се насам-натам из центъра и зяпахме витрините, пък нашите кучета се сдавиха с градските помияри, които дофтасаха веднага след като Овчарят ни остави. Ние блеехме за нашите, които биха като гости. Слънцето вече клонеше към залез, когато любимият ни пастир се завърна.
"ЪРРРРРРЯ-БРЯ-БРЯ-РРРРРРЪ!ВАШТАМАММАДЕБА..РРРРЪЪЙНАМАЙНАРАЙНА" (Овце, мои. Аз ви напускам. Време е да поемете самостоятелно своя път в живота). Настъпи тъжния момент на раздялата. Ние погледнахме за последно Овчаря с влажните си овчи очи, а някои от нас се приближиха към него, за да се оставят да ги стисне за муцуните или да ги ритне на прощаване. После тръгнахме в различни посоки.
Сега съдбата ни е различна. Едни ги прегазиха лъскави автомобили. Други бяха убити от цигански банди. Трети, сред които и аз, подивяхме и загубили своя овчи облик се скитаме на глутници из градските махали - немили - недраги. Аз собствено, придобих напълно градски маниери. Боядисах си козината зелена и се научих да пия "Спрайт" от шише. Но колкото и да съм станала гражданка, все се случва да ми се присъни гласът на моя мил Овчар "РРРРЪЙЙЙ,ТВОЙТАМАМАКРАСТАВАДЕЙБА" (Обичам те мила ми овцо, обичам те!)
Това беше моята трогателна история, а сега, извинете ме, набелязах си един доберман и отивам да наритам в тъпата кучешка муцуна.