автор: hekata_5

Това е разказ за всички различни хора по света - нека се научим да обичаме, другото ще дойде от само себе си...
Източният бряг на Западната стихия
или Дневника на един гей

10 август 2005г.

- Ставай!
- Ставай? Мамо, шест сутринта е - ваканция съм! Остави ме на мира!
- Ставай, глупчо, ще ходиш на море - обади се сестра ми и ме погледна гневно. Тази година тя като по чудо пропусна да посети голямата локва.
О, да! Морето - щом чух това съчетание от букви се изтрелях от леглото като коркова тапа! Връхлетях в тоалетната и само след двайсет минути бях готов!
Метнах се на първото такси и отпраших към гарата. Купих си билета до Велико Търново и се запътих към влака. Чувствах под лъжичката онова чувство, че тази година нещо ще се случи. Влакът си беше на мястото - качих се, намерих си място и зачаках.
Във Велико Търново се срещнах с голямата си сетра, която ме покани на тази набързо скроена ваканция. Съпругът й, Митко, беше готин тип - вечно засмян и добродушен. Доста свестен като се има предвид, че с един шамар може да ме прати на оня свят!
Настаниха ме да спя в хола - щом помирисах възглавницата заспях един от най-сладките си сънища. Сънувах спокойствие и хармония, типични за морето - сънувах Него, който и където и да бе той.

11 август 2005г.

Събудих се от остра пулсираща болка в слабините си. Докато се осъзная болката се появи отново - този път още по-силна и вече я чувствах и в корема. Отворих очи, но нищо не виждах, защото беше много тъмно. В този момент болката пак се появи - този път изцяло в корема ми. Някъде в далечината чух сестра си, която ужасено изкреща:
- Виктория, не подскачай върху вуйчо си!!!
Чак след това вече се почувствах буден, защото протегнах ръце, досущ гладно зомби, и улових едно малко босо краче, което пак се беше устремило към незащитените ми гениталии.
Племенницата ми висеше с главата надолу и се усмихваше. После се вкопчи в ръката ми и се увеси на нея. Не издържах на тежестта и я поставих на леглото до мен, тръгнах да се изправям, но това начинание не пожъна успех. Две мънички кафеви очи ме гледаха с любопитство и настървена радост:
- Вуйчо, добре ли си?
- Да, миличка, но мисля, че братовчедите ти не са. Ох!!
- Кои братовчеди? - попита Вики и се заоглежда да не би в леглото на любимия й вуйчо да има някой друг,който да и е убегнал.
- Не, Вики - казах аз и се засмях - не бива така да подскачаш върху тези части на момчетата. Е, поне не още.
- Браво бе, говори й така, да видим как няма да се бие в детската градина - каза сестра ми. Тя беше боса, с отпусната коса, коремчето й едва си личеше през широката нощница, а силуета й ясно се открояваше на вратата, сякаш някоя самодива беше до мен. Естествено, идилята беше брутално прекъсната от Виктория, която включи лампата и ме накара да извикам от болка. Скрих си очите с ръка и когато се уверих, че не съм си загубил зрението, пак погледнах сетра си. Очите й бяха много по-черни от обикновено, а кожата й - гладка, и с цвят на бадемово мляко. Седнах в леглото, прегърнах Виктория и попитах:
- Защо всички бременни са толкова красиви?
- Защото животът е красиво дело - отвърна тя.
- Какво правиш?
- Приготвям багажа - вчера не успях да го направя, защото някои хора трябваше да си разхвърлят стаята.
Погледнах Виктория укорително. Сестра ми ме видя и започна да се смее:
- Не, тя - Митко.
- А-а-а! - засмях се аз и станах. Започнах да й помагам да оправи всичко - когато сестра ми тръгнеше на някъде, й трябваше поне един гарнизон от яки мъжаги като Шварценегер, които с триста зора да мъкнат багажлъка.
След около час и половина бяхме в колата и задминавахме села и паланки. Пред нас пътя се виеше като асфалтова змия и по типично змийски, бе хлъзгав от сутрешната роса. Пътуването с племенницата ми е реален психологически тест за всеки шофьор - дори и най-ирационално мислещият мозък трудно приема да нарича 30 км в час „много бълзу". Но, какво да се прави - трябваше да издържим на шестте часа път от Велико Търново до Шумен. След шестият час тътрене с 30 км/час, Виктория заспа и тогава Митко бързо стигна до Варна за около час.
Когато стигнахме нашата станция и се настанихме в бунгалото си, всички без мъника бяха в състояние да се разпаднат върху някое от леглата. Само миг след като се установихме вече бях влачен от мъничкото създанийце към плажа, помъкнал истински арсенал: кофички, гребла, сита, шапки, лосиони срещу изгаряне, едно шише с неизвестна консистенция, няколко блузки, цигарите, запалката и портфейла си. Седнах в едно от кафенетата на плажа, а Виктория започна да оре пясъка около мен.
Обърнах се плахо - зад себе си чувах плясъкът на вълните. Бризът ме погали и аз изпитах неимоверно удоволствие - вече нямах настроение за каквито и било свалки, нито за секс - сега всичко, което ми бе достатъчно бе Виктория да не се доближава до водата без мен, слънцето да ме грее и морето да ме радва с бълбукащата си песен...

12 август 2005г.

Утрото беше великолепно - слънцето блестеше през боровата гора и в стаята ми нахлуваше съвсем слаба светлина, сутрешният бриз носеше мириса на море. Неизвестно защо в главата ми премина стихчето:
Морето е страшно,
Морето е силно.
Шкембето е блажно,
Гаджето - любвеобилно.

Мразя когато получа такъв факс*!

*(Тълковен речник на откачените термини в жаргона гласи: „факс [bul] - процес, при който в съзнанието на човек преминават необясними от логична и психологична гледна точка фрази, картини или спомени. Пример: Хитлер: „Аз съм най-великият." Това беше пример, демонстриращ най-дълготрайният факс, познат на човечеството. Държим да подчертаем, че факсовете обикновенно нямат нищо общо с истината...")
Държа да подчертая, че речника е напълно прав - аз мразя шкембе, и нямам гадже!!!

Станах в добро настроение, въпреки че все още се чувствах уморен. Само миг след като се излюпих, сестра ми и Виктория връхлетяха в стаята и ми предложиха един ранен плаж. Нямах и намерение да им отказвам.
Целият ден прекарах на морето - успях да събера куп мидени черупки и дори превърнах Виктория в русалка.

13 август 2005г.

След като преживях шока от първото си нощно плуване се прибрах в бунгалото към 4 часа сутринта. Идеята за нощното измъкване беше на Митко, разбира се. Към 1 часа сутринта усетих как някой ме разбута:
- Ей, идваш ли?
- Къде? - попитах аз, но преди да се доискажа той ми запуши устата.
- Шшшт! Хайде да се измъкнем на жените и да се позабавляваме по мъжки. - каза той и се изхили. Трябва ли казвам, че идеята не ми хареса?
- Какво? Ако кака разбере, ще ни убие!
- Глупости! - каза Митко и ме помъкна след себе си.
На плажа, през нощта, на романтична лунна светлина, Митко запали огън, хвърли си дрехите и ме накара да влезем във водата. Отказвах до последно, но накрая той просто ме вдигна и ме метна право в морето. Ужас!!! Толкова ме беше страх, че щом и той влезе се вкопчих в него и едва не го удавих!
След три часа безуспешни опити от моя страна да преборя страха си от нощното плуване, и доста усилия от страна на моя шурей, да ме накара да не се страхувам от Западната стихия, най-накрая се прибрахме в бунгалото. А там, сестра ми ни качаше, по-черна от буреносен облак, в очите й прозираха картините на мислите й - там ясно се виждаха два мъжки силуета, разпънати на кръстове и с корони от банели на стари руски сутиени! Вдигна такъв скандал на Митко и на моя милост, че направо ми се стори, че идването тук не бе толкова добра идея. След като си легнах, не можах да заспя, затова изчаках всички други да се предадат на Морфей, а аз изхвърчах навън. Прекарах остатъка от деня в игри с Виктория.

14 август 2005г.

Събудих се. След съня, който сънувах не ми бе лесно да заспя. Спомените от близкото ми минало се блъскаха в главата ми и сякаш с цел да ме подлудят. Искаше ми се да се осамотя малко, за да се оправя. С мъка станах от леглото и се облякох.
Отидох на плажа и се разходжах по прибоя. Небето стана алено щом слънцето се събуди и стана от морската си постеля. А морето - заклевам се, никога не бях виждал такова спокойно море. Беше гладко като стъкло и прозрачно като въздуха. Погледнах отражението си във водата - белите ми бермуди и дългата ми тениска изгледаха жълтеникави, отразявайки слънцето, косата ми беше златно-кафява, а очите ми отново бяха станали сиви. По лицето ми пробяга една сълза и падна в морето. Сведох глава, нагазих във водата и започнах тихо да се моля на стихията:
- Нали си тази, която дарява живот. - говорих й аз. Вече бях до коленете във водата и върха на пръстите ми едва едва докосваше повърхността й. - Нали си тази, която всички боготворят, нали ти си родила Афродита, Ерос... Защо не пратиш тоя малък перверзен инфантил и при мен? - Не спирах да вървя навътре и не усетих как вече съм нагазил до кръста. Тук вече имаше дънни ями и прагове, но аз толкова бях залисан в разговора си с морето, че не усетих това. - Защо вечно съм сам? Защо, когато намерих човек, който да е с мен, той ме унищожи и трябва да се градя наново? Ако си толкова всевластна, за колкото те смятат - прати дъщеря си да ме спаси от тази бездна на самотата!!! (Обикновенно, когато съм много разтроен изпадам в подобни поетични словоизлеяния. Странното е, че винаги действат!)
В същият момент, докато се правех на Сафо, кракът ми пропадна в една „бездна на самотата" и аз изведнъж се оказах насред водата, напълно сам, неопитен плувец и без големи запаси от въздух (като изключих този между ушите). Точно си казах: „Ето, сега вече ще се мре", и от притеснение или от какво - загубих съзнание. И въобще не съм усетил, когато някой ме е хванал през кръста и ме е замъкнал към безопасният бряг. Този някой бе едно изключително красиво и изваяно момче, с руса коса и сини очи - да си го кажем направо - поляк! Въпреки, че състоянието ми не бе толкова тежко, той не се поколеба да ми направи изкуствено дишане уста в уста. В същият този момент се събудих - доста се уплаших, като усетих едно друго мокро тяло върху моето, което доста старателно ме притискаше до себе си; и един палав език, пробиващ си път до моя. Първо се съпротивлявах, но после погледнах морето и си помислих: „Ама че експресно обслужване!".
Откъснах се от целувката и се опитах да стана - огледах се дали не ме е видял някой. Плажът бе пуст като училищна библиотека. Това отчасти ме успокои. Обърнах се към момчето - то доста дружелюбно ме гледаше и ми се усмихваше приятелки. Сконфузено и аз му отвърнах с една-едва доловима усмивка, станах и се запътих към бунгалото си. Поляка ме последва - беше по-висок от мен, страшно красив. Като видя, че нямам намерение да му се хвърля на врата с викове ала'О, Супермен!!!, момчето започна на доста смотан български:
- Много сожелей, тебе целунал - помислил, толкова красив момче, защо да не го поцелуиет?
- Виж, - обърнах се аз към него на английски - Не искам да те обидя - благодаря ти, че ми спаси живота, но трябва да тръгвам...
- Все пак, - казах аз и се усмихнах - Бих искал да знам името на моя спасител.
- Счеслав. - отвърна той и се поклони лекичко.
Жестът към последната му реплика ме накара да се засмея. Скрих усмивката си с ръка, но той ме погледна с неразбиращ поглед:
- О, не - казах аз. - Не се смея на теб - просто ти ми се поклони... Никой досега не ми се е покланял. Благодаря ти, спасителю мой.
Счеслав хвана ръката ми и я притисна към сърцето си. Почувствах един стабилен и нежен пулс. После той премести ръката ми до устните си и почна да я целува много бавно и нежно. Когато й се полюбува, той я остави на мира и ме попита:
- А, как се казва, човекът, чийто живот спасих?
Тъкмо си отворих устата да кажа името си, когато чух сестра ми да вика името ми. Погледнах назад и я видях да оглежда повърхността на водата много разтревожена. Погледнах Счеслав и без да се двуумя повече се втурнах към сестра си. Той се затича след мен и извика:
- Ще се видим ли пак?
- Не знам - отвърнах аз и се спрях. Той ме догони и хвана за ръката, погали я.- Ако искаш утре сутрин, пак тук?
- Добре! - отвърна той и отново сложи ръката ми на сърцето си - Утре, тук!
- Обещай ми, че утре пак ще сме заедно тук! - извика той след мен.
Аз се усмихнах и с всички сили за затичах към сестра си. Казах й, че съм тичал за здраве, но съм се понамокрил малко, за да се освежа. Тя естествено ми повярва.
Сутринта на този ден беше най-хубавата в живота ми от много време насам. Останалата част от деня мина като един миг - не усетих как времето се плъзна през часовника и отреди слънцето да залезе.

15 август 2005г.

Рано сутрин, петлите в близкото село тъкмо отбелязаха, че слънцето се е събудило. Аз се облякох по възмойно най-лекият начи, който можех да измисля и се намъкнах в стаята на сестра си:
- Како! - прошепхах аз. До нея, заплела ръчички в косите й, спеше Виктория.
- Како! - настоях аз.
- Какво? - каза сестра ми спейки.
- Аз отивам да тичам - да не се притесняваш.
- Няма! - каза тя и продължи да спи. Явно сънуваше нещо интересно, щом се усмихваше насън.
Излетях навън и тичах бос по улицата, за да достигна по-бързо плажа. Там трябваше да ме чака Счеслав. Но когато стигнах до пясъчната ивица той не беше там - никъде не се виждаше. Седнах на пясъка и зачаках. По едно време ми дойде екставагантната идея да отида до нудисткият плаж и да попиша малко върху меките пясъчни скали, които се издигат там. Затичах се по плажа, краката ми вдигаха във водата пръки, а вълните ме караха да залитам. Пясъкът под мене беше хладен и мокър. Тичах с такова удоволствие, каквото никога не бих изпитал, ако тичах в София. По едно време обаче се заковах на място - пред мен, на пясъка, лежаха една тениска, едни къси панталони и един чифт бански гащета. Огледах се наоколо - нямаше никого. Погледнах водата. Там се чернееше един силует. Веднага го познах - развит гръден кош, разперени ръце, сложени здраво под широките рамене, силните крака и тънката талия - истински Херкулес, излизащ от Посейдоновият край. Истински Херкулес- и той беше само и единствено за мен! Счеслав се усмихна - по цялото му тяло блещукаха капчици солена вода, от косата му се стичаше цяла вада и му влизаше в очите и устата. Той се приближи и ме прегърна. Тялото му бе хладно и мокро. Усетих това, от което най-ме беше страх. Веднага се изтръгнах от прегръдката и се отдалечих от него. Той грабна хавлята си и започна да се бърше с нея:
- Мислех си, - каза той. - че си като мен.
- Е, не съм - отвърнах плахо. Не разбирах какво по-точно искаше да каже с това „като мен", дали имаше предвид „гей"? Кой знае! - Не обичам да бързам.
- Значи си като мен? - попита той и се приближи. Аз веднага отстъпих назад и отговорих:
- Да, Счеслав, като теб съм, но... нищо не знам за теб, дори не знам от къде си! Нали не очакваш, че ще ти се хвърля на врата и ще правя секс със теб, само защото ме спаси?
- Не, извинявай, прав си - отвърна той и седна на кърпата си. Направи ми жест и аз да седна. Предпочетох да остана прав. После, дълго разговаряхме - той ми разказа толкова много неща, аз също му споделих адски много - даже повече , отколкото ми се искаше, но и много спестих...
На края на деня се разделихме като приятели. Той ми подаде ръка, аз също и той ме попита:
- Заслужих ли си поне една целувка?
- Да! - отвърнах аз и се усмихнах. Погледите ни се пресякоха. Очите му бяха дълбоки като океанът, лицето му излъчваше достолепие и свежест. Устните ни се допряха в една кратка целувка, но за пръв път в живота си се почувствах, сякаш времето бе спряло. Точно тогава си спомних един разговор с втората си сестра в София. Тя ми бе казала, че ако времето спира, докато си с един човек, или Вселената рухва, или той е истинската ти любов. За пръв път някой ме целуваше така нежно.

16 август 2005г.

На другият ден отново излязох, за да говоря с него, за да съм с него...
Лежахме на една отдалечена и пуста част от плажа. Морето тук беше твърде спокойно и плитко, за да може да се плува. Затова аз и Счеслав бяхме там - нямаше укорителни, любопитни или каквито и да било погледи, нямаше кой да досажда. Бяхме единствени...
Той лежеше, подпрял се на лактите си и ме гледаше втренчено:
- Защо очите ти са...
- ... толкова красииви... - запях аз и се засмях на глупавата си асоциация.
- Защо са толкова сиви? - настоя той
- Защото, - въздъхнах аз. - едно време бяха сини като небето, но един дракон им открадна блясъка.
- А този дракон има ли си име? - попита той и почна да ме гали по лицето - И къде го е скрил този пламък, за да го взема и аз.
- Никъде не го е скрил - той го взе и изхвърли на пътя, зада го стъпчат безраличните минувачи.
Изправих се и му обърнах гръб. Не исках да види това, което ставаше с мен - по бузите ми се стичаха едри сълзи. Счеслав ме прегърна и ми прошепна:
- Аз мога да ти върна блясъкът! Само трябва да те накарам да повярваш, че дори и на тъмно диамантът е все така лъскав...
- Не, Счеслав, - казах аз и изтрих сълзите си. - никога вече няма да има слънце за мен. Не мога да се покажа в този вид на който и да е. Никой няма да иска да е с мен, след това, което ми причиниха.
- Аз искам да съм с теб - каза Счеслав и нежно повдигна брадичката ми, за да го погледна - независимо от това, което ти е причинено, аз искам да съм с теб.
Трудно ми бе да се сдържа. Достатъчно ми бе само да го видя и сълзите ми потекоха. Прегърнах го и впих пръсти в гърба му. Той ме прегърна и ме загали по врата. После ръката му се спусна надолу по гърба ми, стигна края на тениската ми и започна да я вдига нагоре. Аз хванах ръката му, но той ме накара да се оставя да го направи. Подхвана ръба на тънката ми тениска и я вдигна нагоре. Аз не се съпростивлявах - оставих го да я махне от мен. Щом го направи прочетох в очите му, че искрено съжалява за това - после там прочетох страх, отчаяние, недоумение и накрая - гняв. Истински, нечовешки гняв! Той стисна тениската толкова силно, че няколко шева се спукаха, после през зъби попита съвсем тихо:
- Какво е това?
- Това ли? - попитах аз като посочих хилядите белези, синки и рани, досега скривани от блузата ми. - Това е любовта на мъжа!
- Не! - прошепна Счеслав. - Кой би направил подобно нещо? Кой може да е толкова жесток?
- Дракона! - казах аз и взех скъсаната си тениска. - Сега разбра ли защо не исках да бързам?
- Да. - каза моят полски Херкулес и бавно се отдръпна от мен.
Не посмях повече да стоя, затова бавно се облякох и тръгнах. Изминах само няколко крачки, и той ме сграбчи, свлече на земята и обсипа с целувки. Той плачеше и ме целуваше, аз също плачех и го целувах. Така първият ми път, в който се отдавах на мъжа, а той не ме ограбваше, беше облян в сълзи. Сълзи от радост, от съпричастие, от болка, от мъка, от... любов.
Никога преди не съм бил толкова отпуснат - чувствах се лек като перце. Той лежеше до мен, водата мокреше краката ни и морската пяна ме гъделичкаше. Бях легнал на една страна и го гледах с огромен интерес. Той също ме гледаше. По едно време ме попита:
- Защо ме гледаш така?
- Искам да те видя кога ще заспиш! - отвърнах аз и го докоснах с върха на пръста си по носа.
- Няма да заспя - искам да те гледам. - каза той и ме целуна. - Защо очакваш да заспя?
- Обикновено така ставаше - той ме оправяше и после заспиваше. Обръщайки ми гръб. - отвърнах аз и станах, отидох до водата и си намокрих краката. Чувствах, че почвам да изгарям.
- Кой - Дракона ли? - попита Счеслав след кракто мълчание.
- Да, - отвърнах аз - така правеше!
Счеслав също стана и ме прегърна като внимаваше да не ме докосне някъде, където кожата ми бе алена или синя.
- Не се притеснявай, - усмихнах му се и го докоснах с мокрите си ръце по нажежените гърди - Стари са - не ме боли.
- А не те ли боли вътре - тук. - и той хвана моята ръка и я опря в сърцето си.
- Има ли някакво значение - той не е тук. Той е в миналото и няма да се върне. Било и прошло...
- Не, ти трябва да се бориш - възрази Счеслав.
- Да се боря срещу какво? - извиках аз и се потопих изцяло във водата - Срещу стената на неразбиране? Той е великият хетеросексуален с многото мадами в краката му, а аз съм просто забление за извънработно време! Той идва, взима каквото си иска от мен под предтекст, че така или иначе съм гей, защо да не ме изчука и си заминава, без да го интересува, че след като излезе от стаята и ме остави да се гърча като настъпан червей ще изпитвам нещо, ще ме боли от грубостта му физически или психически.
Счеслав влезе във водата и ме прегърна. Тялото му бе така топло сега, а водата успокояваше болките ми. Отпуснах се на него и той ми заговори:
- Защо не си казал на никой? На полицията, на роднините си..
- И как ще им го обясня? Нали всички ще разберат. Във всички положения прецаканият съм аз, защото аз не влизам стериотипа! Това, че той ме превръща в парцалена кукла на никй не му е интересно, защото той междувременно се гаври по същият начин и с разни момичета. И защо той е страхотен - защото е хетеро. А защо аз съм лайно? Защото съм гей! Това е положението - или си нормален, или ставаш богат, че да се измъкнеш от квартала!

17 август 2005г.

- Аз трябва да си тръгвам - каза той след като дълго просто лежахме и мълчахме. Погледнах го учудено и разтревожено. - нали не очакваше, че ще сме тук завинаги, и ти си тръгваш след три дена.
- Мислех си, че ще останеш още малко - казах аз.
- Не мога, искам ,но... не мога. Трябва да се връщам във Варшава.
Аз погледнах морето и в очите ми се отрази неговата сапфирено синя повърхност. Днес бе излязъл вятър и то бе по-бурно. Помислих си отново за експресната поръчка - наистина бе доста ексапресна - подари ми щастие само за два дена.
Счеслав усети, че не ми е приятно да се говори за заминаването му, затова ме прегърна и ми каза:
- Искам само да знаеш, че... за тези два дена с теб изживях много повече, отколкото съм изживявал с други за месеци, че и дори години.
- Обещай ми, - казах аз, без да свалям поглед от морето. - обещай ми, че всяка година по това време ще сме на този плаж и ще сме прегърнати, както сега...
- Знаеш, че не мога ти обещая това - каза той и стана. - Трябва да тръгвам, за да си приготвя багажа. Обичам те...

Обичам те!
Обичам те!
Обичам те!
Това изречение - толкова желяно от мен , а сега - по-добре никога да не бе изричано! Кел файда от неговата обич, когато той отива толкова далеч, а аз оставам тук сам с моя дракон от кошмарите...
Обичам те! Какво значение има любовта? Вече трета година идвам на този същият плаж и гледам морето, сапфирено синьо, както в онзи следобед. Аз съм там - него го няма. Той е далеч - във Варшава, а аз съм тук на плажа и чакам морето да ми върне любовта, която си изпросих от него преди толкова време.
Нищо не е вечно... освен мъката.