автор: Mojsei

На pisana

С напукана душа до мен седиш,
знаеш всичките за туй причини
и не искаш да виниш,
но очакваш неизменните кончини.

Напукана от сушата земя
с теб е само измерима,
а ти видя от нея - онемя
в болката на самота, неутешима.

Очакването без надежда ти тежи -
там, някъде - дълбоко под гърдите
и ето, питам те, кажи:
"Привършиха ли в тебе добрините?"

А погледът ти тъй е уморен-
пробягват спомени в картини за афекти,
но няма даже порив наранен
и пустотата "свързва" всичките дефекти.

Обръщаш се да видиш своето преди,
с презумцията, че то е длъжно,
но да, в оставените там следи
откриваш, че било е само тъжно.

Как исакш пак да те боли,
да бъдеш пак и пак ранена,
но мила ми Писано, казвах ти, нали:
"Напукана бъди, но не и примирена!"