автор: thorn

(цвете)

Когато започне да си представя разни неща, които не могат да станат, защото просто не могат, Далия съвсем се откъсва от земята. И откъсването е плавно, разбира се, всякога плавно, и малко по малко се отдалечава на различна височина- всякога на различна. Но всъщането всички знаят какво е винаги. Е, може би не чак пък винаги.
Сега Далия седи на един стол срещу жеста му, после става, върши някаква работа, отива до някъде и се връща обратно. На друг стол е, пак срещу него. И се пита какво значи това странно събиране на брезов лист, лале, ирис, карамфил, фрезия, гладиола, камбанка, синчец, цяла лилия, камелия. Да не е полудял съвсем, се пита. И съжалява, че няма така харесващата и се червена роза. Поне от опаковката е доволна- също особена, но елегантна някак- в синьо и жълто (което все пак може да се преглътне, защото не е натрапващо се). Синьото и е любимо.
Опитва се да си обясни защо и е пратил това, но се сеща само за разговора им за цветя, когато му призна, че много ги обича и често се разхожда покрай сергиите с цветя на пазара. Познава много от продавачките и понякога дори и дават по някое, негодно вече за продан. Спомни си, че тогава той се беше разхождал с нежно грапавия си мъжки глас по името и настръхващо приятно. Такава разходка и други бяха предприемали, но не толкова бавно. Да-ли-я... много бавно. Реши да не не му го връща все пак- жеста. Защото е интересен. Обаче няма да му се обажда.
Премести го и тръгна