автор: malak_princ

Леки, пухкави и меки,белите облаци се щураха насам-натам над забравенто от всички летище.

До Пролет
(повест)
"...До пролет, до пролет,
до другата пролет."
Н.Й.Вапцаров


Леки, пухкави и меки,белите облаци се щураха насам-натам над забравенто от всички летище.
Чакаха слънцето да започне приготовленията си за сън и да смени всекидневната си златна риза с
горещо-оранжева пижама,за да ги обагри в нежно-розово и меко червено одаяние.
В края на една от двете обрасли с бурен писти,покатерено на стара цистерна от керосин,седеше почти седемнадесет годишно момче с високо чело и въздълги коси.
Забило поглед в някаква чудовищно дебела книга,той час по час палеше дълги цигари, като закриваше пламъчето с ръка за да не го гаси ветрецът,духащ откъм дългото изкуствено езеро, разположено успоредно на двете писти.
С неистов плясък на криле ято диви патици се вдигна в единият край на езерото и разкъса тишината на септемврийският следобед. Слънцето висеше на хоризонта като гигантски портокал, готово всеки миг да се срие,
а облаците се перчеха насам-натам в цветните си дрешки.
Някъде отвъд хоризонта се разнесе глухо бръмчене. Момчето впери поглед в залязващото слънце и се усмихна леко когато забеляза малката черна точица върху огнения диск, която ставаше все по-голяма и по-голяма със засилването на шума.
Няколко мигвания време бяха небходими на точката, за да добие сериозните очертания на хидроплан, готвещ се да кацне върху огледалната повърхност на дългото и тясно езеро, снабдено спрогнил кей на отсамният си бряг.
След още няколко мигвания хидропланът, набразди полираното езеро като,създаваше миниатюрни дъги от ситните капчици вода които, се разпръскваха под тежеста му докато той, не спря до кея.точно там и нито стъпка в страни.
Старият и разнебитен кей бе съвсем близо до цистерните и момчето виждаше хидроплана съвсем добре,както впрочем бе правило през всеки един следобед от изтеклото вече лято.
Летището отново затъна в тишината си, сякаш нищо не се бе случило.Единствената разлика между "преди" и "сега" беше хидропланът.Голям и син, както само едно небе може да бъде,той лекичко се клатушкаше върху водата.Погледнат от определен ъгъл прозорците на кабината напомняха огледала пълни с лава и му придаваха вид на огромно насекомо.Върху невъзможно синята опашка с черна боя пишеше нещо от рода на "S-14-ew".
Сигурно така се казваше, въпреки, че повече напомняше водноКонче.И в известен смисъл си беше точно това.
Вратичката на кабината се отвори със скърцане и се затвори с трясък.По древните дъски на кея затупкаха леки стъпки, а момчето приклекна в тревата и затаи дъх.
По кея, облечено в пилотски комбинезон боядисан в същият невъзможно син цвят, леко крачеше младо момиче.Тя пристъпваше леко и поглеждаше от време на време към полузалязлото слънце като в същото време вятърът развяваше нежно косата й -- най-фантастичните руси къдрици, които в светлината на отиващият си ден блестяха с цвета на червено злато...сякаш бяха сбрали всички летни залези в един.
Това се повтаряше всеки един ден, през цялото лято.
Откакто я бе зърнал веднъж около хангарите, където почиваха в прах няколко стари селскостопански самолета,
той всеки ден бе тук.По залез при старите цистерни в които някога са съхранявали храна за самолетите.
Не я познаваше, не знаеше нищо за нея.Нито името й,нито от къде е...Не знаеше как звучи гласът й, не познаваше мириса на непонятно русите и къдри...Мисля, че я обичаше, макар това да бе най-странната любов на света.Понякга му стигаше само да я гледа как се прибира със самолета си и да се възхищава на съществото и обвито в специална светлина и прелест изгаряща с непозната, сладка болка...Друг път се проклинаше, за това, че не се осмелява да я заговори и да се запознае с нея."Защо?-питаше се той-Има ли смисъл да я заговарям.та какво мога да й дам аз?Тя си има самолет с който може да иде където си поиска.Защо ще иска да се занимава с мен?"Такива мисли се въртяха из глвата на момчето, приклекнало на скришно зад пожълтяващата трева.
От унеса му го изтръгна бръмченето на някаква моторна лодка. Малка и чудовищно тежка, лодката се приближи до механичното насекомо.Един старец в отдавна забравена и избеляла парадна униформа на Гражданската Авиация седеше в нея и точно в този миг се опитваше да прикачи стоманено въже към корема на водното конче.
--Хей!-момчето вече тичаше по кея който скърцаше заплашително под стъпките му.--Какво правите?
--Сезонът свърши,момче.Не можем да я оставим тук през цялата есен, след това и през зимата,я!Самолетите са като деца.Трябва да се грижим за тях, иначе ще се разболеят.--Продължи в този дух старецът,явно доволен че се намира на приказка с някого.Той бе гледал момчето през цялото лято и се бе чудил,какво ли прави всеки ден по залез при "проклетите цистерни".
--Ама е красавица,а?--Усмихна се с беззъбата си усмивка дядото.--Няма вече такива, никой не ги прави.Тази можеби е последната.Старичка е,задъхва се вече, но се хващам на бас за каквото пожелаеш, че ще ме надживее!--И продълбжаваше да нарежда все в този дух, докато се суетеше късогледо около някакъв безумен възел.
Момчето не обърна кой знае какво внимание на приказките му а направо запита:
--Значи,Тя няма да дойде утре тук, така ли?
--Няма.Няма да дойде утре.И вдругиден.Нито другата седмица или пък след месец.Можеби ще лети чак догодина, ако момичето не се откаже.Днешната младеж е много непостоянна. Спомням си едно време...
Старецът не се доизказа по въпроса за едното време.Внезапно млъкна и се вгледа по-добре в момчето.
--Ама, че съм изглупял!Не слушай изкуфелите ми приказки, момче! Какво чакаш още? Бягай, догони я дявол те взел!Ех, само ако бях на твоите години...
Момчето не разбра какво би направил старият пазач, ако бе на неговите години, защото препускаше по гнилия кей с всичките си сили на почти седемнадесет годишното си тяло.
Изтича по алеята,стигна до ъгъла, зад който беше портата на летището, но уви. Момичето бе изчезнало, и единственият спомен за нея беше почти илюзорното поблясване на червено злато смесено с безборй залези,
мигнало за миг когато тя се скри зад ъгъла.
Беше закъснял.Много.
Върна се натъжен при цистерните, където се чувстваше на сигурно и запали последната цигара от смачкания пакет, като заслони пламъчето с длан, за да не го изгаси вятъра (духащ от дългото и тясно изкуствено разположено успредно на двете писти).
Хидропланът се клатушкаше след малката лодка.След малко слънцето щеше да се скрие съвсем.Захладня.
Момчето облегна гръб на все още топлата цистерна.
"До пролет,до пролет" - Помисли си той.Извади бележник и с червен молив в края на последният летен ден записа:
До Пролет
(повест)
..."До пролет,до пролет,
До другата пролет..."
Н.Й.Вапцаров

"Леки, пухкави и меки, белите облаци се щураха насам-натам....."

София,01.10.2005г.