автор: salza

Вероятно е било средата на януари тази година, когато за първи път се загледах и видях петното на стената. Щом помня датата, значи си спомням какво съм видяла. Сега си мисля за огъня, за равномерния поток жълта светлина, трептящ по страниците на книгата ми; за трите хризантеми в кръгла, стъклена купа върху полицата над камината. Да, трябва да е било през зимата и току що бяхме приключили с чая, защото помня, че пушех цигара, когато погледнах нагоре и видях петното на стената за първи път.
Погледнах нагоре през цигарения дим, погледът ми се спря за момент на горящите въглища и в съзнанието ми нахлу онази стара моя фантазия за аления флаг, който се вее от кулата на замъка, видях групата червени рицари препускащи към мен откъм черната скала. За мое облекчение съзирането на петното прекъсна тази картина, защото това е една моя стара, почти автоматична фантазия, която вероятно съм измислила като дете. Петното беше малко и черно на фона на бялата стена и се намираше на около 6-7 инча над полицата на камината.

С какво настървение нашите мисли се струпват около нов обект, те даже го повдигат малко, също както мравките повдигат сламката и трескаво я носят, а след миг я изоставят.... Ако това петно е било направено от пирон, то той не е бил забиван за картина, може би по скоро за някоя миниатюра - миниатюра на дама с бели, напудрени къдрици, дебело напудрени бузи и устни с цвят на червени карамфили. Разбира се това ще да е бил фалшификат - защото хората, които притежаваха тази къща преди нас, биха избрали точно такава картина - стара картина за една стара стая. Те са бяха точно такива хора - много интересни, и аз мисля за тях доста често, когато се намирам на такива чудати места, защото знам че никога няма да ги видя отново и никога няма да узная какво се е случило с тях по-нататък. Те искаха да напуснат тази къща, защото искаха да сменят стила на обзавеждането си - така каза той, тъкмо когато говореше за своята гледна точка за изкуството - че то трябва да има идеи зад себе си, а ние го съзерцаваме разкъсани на две, точно както пътникът във влака е разкъсан на две - от старата дама която се готви да налее чая или от младия човек, който се готви да удари топката за тенис в градината на къща в предградията - той е разкъсан така, защото гледа бързо сменящите се пейзажи през прозореца.

Колкото до това петно, съвсем не съм сигурна за произхода му. Не вярвам да е направено от пирон - то е твърде голямо и кръгло. Бих могла да стана, но ако станех и го погледнех отблизо, мога да се обзаложа 10 към 1, че пак не бих могла да позная от какво е със сигурност, защото когато нещо вече се е случило, никой не може да узнае какво точно е станало. О, горката аз, тайната на живота! Неточността на мисълта! Невежеството на човечеството! Да осъзнаеш колко малко влияние можеш да упражняваш над предметите, които притежаваш, колко случайно нещо е животът въобще в цялата наша цивилизация - нека само изброя няколко неща, които губим в живота си - началото, това е май най-мистериозната ни загуба, нещо което може да бъде оглозгано от котка или изгризано от плъх - три бледосини кутийки с инструменти за подвързване на книги. След това идват клетките за птици, железните обръчи, стоманените кънки, кофата за въглища на Кралица Ана, дъската за багател, ръчно изработения орган, всичко това е изчезнало, скъпоценностите - също. Опали и смарагди лежат в лехите с репи. Със сигурност това е доста неудобна ситуация. Цяло чудо е, че имам някакви дрехи на гърба си, че точно сега седя заобиколена от масивни мебели. А защо ако човек въобще иска да сравнява живота с нещо да трябва да го оприличава на изстрелване в тунел на метрото с 50 мили в час и последващо приземяване в другия край, във вид, в който не ти е останала нито една фиба в косата. Така се озоваваш в краката на Господ, напълно гол ! И се търкулваш през глава по райските ливади с неувяхващи цветя, подобно на колетите увити в кафява хартия, които изсипват в безпорядък на пода на пощата. С коси развети от вятъра като грива на състезателен кон. Да, това до известна степен наподобява безумната скорост на живота, неспирното рушене и растеж, и всичко е толкова обикновено, толкова случайно...

Но след живота. Бавното навеждане на дебелите зелени стъбълца, така че когато цветната чашка се обърне надолу, залива очите с червено-виолетова светлина. Защо въобще човек не може да бъде роден там, така както е роден тук - безпомощен, безмълвен, неспособен да фокусира погледа си, опипвайки несигурно с пръсти корените на тревите, напипвайки пръстите на краката на Великаните? Както в приказките - кои са дърветата, кои са мъжете и жените и дали има неща, които човек няма да бъде в състояние да направи за 50 или повече години. Няма да има нищо освен пространства от светлина и мрак, пресичани от дебели стъбла и вероятно някъде високо горе - петна с форма на рози с неясен цвят - бледо розови и сини оттенъци, които с времето ще станат по-наситени, ще станат.... не знам какво....

И все пак това петно на стената съвсем не е дупка. То дори може да е някакво малко черно парченце, например малко розово листенце, останало от лятото, а аз бидейки не особено стартелна къщовница, да погледна праха по полицата над камината, например, прахът, който, както казват е засипал три пъти Троя, в който са очертани следи от съдове, напълно устойчиви на анихилация, както може и да се очаква.

Дървото зад прозореца почуква нежно по стъклото. Искам тихо и спокойно да помисля, да имам достатъчно място, никога да не ме прекъсват, да не трябва никога да ставам от стола, да се плъзгам леко от едно нещо към друго, без никакви чувства на враждебност или подтискане. Искам да потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко, далеч от повърхността с нейните твърди, отчетливи факти. И за да се закрепя, нека се хвана за първата минаваща идея...Шекспир...Той ще свърши толкова добра работа, както и всеки друг. Един човек, който се е настанил удобно в креслото и гледа огъня - и така дъжд от идеи пада безспир от висините на Небето в неговото съзнание. Той подпира чело с ръка и хората надникват през отворената врата - защото, предполага се, че тази сцена се случва в една лятна вечер. Ах, колко отегчителна е тази историческа белетристика. Тя въобще не ме интересува. Бих искала да мога да налучкам пътечката на някоя приятна мисъл, мисъл която непряко да отразява моето добро име, защото това са най-приятните мисли, а и най-често срещаните дори в умовете на скромните, сиви хора, които искрено вярват, че не обичат да чуват собственото си самохвалство. Това не са мисли които пряко хвалят личността, в това се крие и тяхната красота, това са мисли като тази:

"И тогава влязох в стаята. Те си говореха за ботаника. Аз казах че съм видяла цвете, поникнало върху купчина боклук в двора на една стара къща в Кингсуей. Казах още, че семенцето на това цвете трябва да е било посято по времето на царуването на Чалрз Първи. Какви цветя са растели по времето на Чарлз Първи? - попитах (но сега не мога да си спомня отговора). Високи цветя, вероятно украсени с виолетови пискюли. И така всичко продължава нататък. През цялото време си представям и украсявам собствената си персона, тихомълком и с любов, без да й се възхищавам открито, защото ако го направя, би трябвало да се хвана и веднага да протегна ръка, за да взема една книга за самозащита. Наистина е любопитно как човек инстинктивно защитава собствения си образ от идеализиране или някаква друга интерпретация, които биха го направили смешен или твърде различен от реалната личност, така че да не може повече да му се вярва. Или все пак това не е толква любопитно? Това е фундаментален въпрос. Да предположим, че огледалото се счупи, образът изчезне и романтичната фигура заобиколена от зеленината на горските дебри вече не съществува, другите виждат само черупката на човека - и как светът става безветрен, плитък, безцветен и очевиден! Свят, в който не може да се живее. И докато се срещаме лице в лице в омнибусите и метрото, ние гледаме в огледалото, което е причина за неяснотата, за безизразния блясък в погледите ни. А романистите на бъдещето ще осъзнават все повече и повече важността на тези проблясъци, защото е ясно, че проблясъкът не е един, те са безброй; това са дълбините, които те ще изследват, това са фантомите, които те ще преследват, оставяйки описанието на реалността все повече и повече извън своите истории, приемайки че знанието за нея се подразбира от само себе си, така като са правели гърците и може би Шекспир - но тези обобщения са напълно безмислени. Бойният звук на словото е достатъчен. Той напомня за уводни статии, за министри от Кабинета - за цяла група неща наистина, за която човек като дете е мислел за едно нещо, за нещо стандартно, за нещо истинско, за нещо, от което човек не може да се откъсне читав и без риск от неназовимо проклятие. Обобщенията някак си връщат неделята в Лондон, неделните следобедни разходки, неделните обеди, начините, по които се говори за мъртвите, дрехите и навиците, например навикът всички да се събират и да седят в една стая до определен час, въпреки че това не харесва на никого. Съществувало е правило за всяко нещо. Правилото за покривките за маса през този период е, че те трябвало да са ушити от гъсто бродиран плат, на малки жълти кутийки, също като онези, които могат да се видят по килимите застлани в коридорите на кралските дворци. Покривките, различни от този модел, не били считани за истински покривки. Колко шокиращо и все пак колко прекрасно е било да откриеш, че тези истински неща - неделните обеди, селските къщи и покривките са били не съвсем реални, че те всъщност са били полуфантоми, и че проклятието, което е навестило съмняващия се в тях, е било само чувство на нелогична свобода. Чудя се, а сега кое е нещото, което заема мястото на тези неща, на тези истински, стандартни неща? Мъжете вероятно, в случай че сте жена; мъжката гледна точка, която управлява нашия живот, тя установява стандарта, тя създава Списъка на Уитакър за йерархията на благородническите титли, който се е превърнал, както предполагам от времето на войната, в полуфантом за много мъже и жени, и който скоро, както бихме могли да се надяваме, ще стане за смях и ще бъде изхвърлен на боклука, където е мястото на всички фантоми, махагонови бюфети, Ландсерови гравюри, Богове и Дяволи, Ад и прочее, оставяйки всички нас с опияняващото чувство на незаконна свобода - ако свободата въобще съществува....

Гледано от определена гледна точка, петното изглежда релефно върху стената. Но то не е и изцяло кръгло. Не съм съвсем сигурна, но изглежда като че ли то хвърля забележима сянка, която предполага, че ако прокарам пръст върху него, то той ще се издигне и след това ще слезе по малка издутинка, гладка могилка като онези могили в Саут Даунс, които са, както казват или гробници, или могили. От тези двете, бих предпочела да са гробниците, жадувайки тъга като повечето англичани, и намирайки за естествено в края на пътя, да размишлявам за костите, които лежат под тревата... Май имаше и книга за това. Сигурно някой археолог е изкопал тези кости и им е дал име...Чудя се, какъв човек би станал археолог? Не се и съмнявам, че повечето от тях са полковници в оставка, които водят групи възрастни работници на върха на хълма, ровят в купчини пръст и камъни, водят кореспонденция с местното духовенство, която ако бъде отворена на закуска им вдъхва чувство на значимост, а сравняването на върховете на стрели изисква пътувания из страната и до главните градове - една удобна необходимост както за тях, така и за техните възрастни съпруги, които мечтаят да направят конфитюр от сливи или да почистят кабинета и имат всички основания да отлагат непрекъснато решаването на този голям въпрос за могилата или гробницата, докато самият полковник е настроен философски при събирането на доказателствата и по двете страни на въпроса. Вярно е, че накрая той все пак започва да вярва в могилата, а ако някой му изложи противоположни доводи, той съчинява памфлет, който прочита на тримесечната сбирка на местното общество, тогава го покосява мозъчен удар и неговите последни съзнателни мисли не са за жената или детето, а за могилата и онзи връх на стрела намерен там, който сега е изложен в местния музей, редом със стъпалото на китайка-убийца, шепа пирони от Елизабетинския период, цял куп глинени лули от епохата на Тюдорите, парче от римски керамичен съд и чашата, от която е пил адмирал Нелсън - оказва се, че въобще не знам какво е пил той.

Не, не, нищо не е доказано, нищо не се знае. Ами ако станех точно сега и установях, че петното на стената е наистина ( какво бихме казали ?) ....глава на гигантски, стар пирон, забит преди двеста години, който сега, поради упоритото търкане на много поколения камериерки, е показал главата си над слоя боя и поглежда за първи път съвременния живот като вижда една стая с бели стени, осветени от огъня, какво бих получила? Знание? Материал за понататъшни размишления? Мога да размишлявам както седнала така и права. А какво е знанието? Какво са нашите учени мъже, нима не са потомци на вещици и отшелници, които клечали в пещери и гори, варяли билки, задавали въпроси на земеровки и записвали езика на звездите? И колкото по-малко ги величаем, толкова почвече се топят нашите предразсъдъци, а нашето уважение към красотата и здравето нараства....Да, човек би могъл да си представи един много красив свят. Един тих, просторен свят, с полета изпъстрени с ярко червени и сини цветя. Свят без професори или специалисти, без икономи с профили на полицаи, свят, който би могъл да бъде разрязан с мисъл, точно както рибата реже водата с перки, леко се плъзга покрай стъблата на водните лилии и се поклаща над купчинките бял хайвер... Колко спокойно е тук, под водата, сякаш си свързан с корен към центъра на света, плъзгаш се нагоре през сивите води, пълни с неочаквани проблясъци светлина и техните отражения - ах, какво ли би било ако го нямаше алманаха на Уитъкър, ако го нямаше Списъка за йерархията на благородническите титли!

Трябва да стана и да видя с очите си какво всъщност е това петно на стената -пирон, розово листенце, цепнатина в дървото?

Ето я и Природата с нейната стара игра на самосъхранение. Този коловоз на мисълта, който тя долавя, заплашва с чиста загуба на енергия, дори с известен сблъсък с реалността, защото кой би могъл да вдигне ръка срещу Уитакъровия Списък с благороднически титли. Архиепископът на Кентърбъри е следван от Председателя на Камарата на Лордовете, а той от своя страна е следван от Архиепископа на Йорк. Всеки следва някого, това е философията на Уитакър, а главното е да знаеш кой кого следва. Уитакър знае, но да оставим това; и така Природата ви съветва и успокоява, не ви кара да се гневите, но ако не можете да бъдете утешени, ако наистина трябва да съсипете този час на мир и хармония, мислете за петното на стената.

Аз разбирам играта на Природата и нейното бързане като начин да прекъсне всяка мисъл, заплашваща с болка или вълнение. Оттук предполагам и идва нашето леко презрение към мъжете на действието - мъже, които, както предполагаме, не мислят. И все пак, не е зле да можеш да сложиш точка на някои неприятни мисли като погледнеш петното на стената.

И наистина сега, когато фиксирах погледа си върху него, се чувствам като че съм сграбчила дъска в открито море; имам приятното усещане за реалност, което моментално превръща двамата Архиепископи и Председателя на Камарата на Лордовете в сенки на мрака. Ето нещо конкретно и реално. Така, събуждайки се от среднощен кошмар на ужасите, човек бързо светва лампата и ляга неподвижно, благославяйки шкафчето, благославяйки твърдостта, благославяйки реалността, благославяйки обективния свят, който е доказателство за съществуване различно от нашето. Това е нещото, в което човек би искал да бъде сигурен....Дървото е нещо, за което е приятно да се мисли. То се добива от дървета, а дърветата растат, но ние не знаем как точно го правят. Те растат с години без да ни обръщат внимание, по ливади, в гори и покрай реки - все места, за които е приятно да се мисли. Крави мятат опашки под тях в горещите следобеди, а дърветата боядисват реките в такова зелено, че когато водната кокошка се гмурне и после изплува на повърхността очакваш да видиш перата й оцветени в зелено. Обичам да си представям как рибата плува извивайки тяло срещу течението подобно на флаг развяван от вятъра, а също и водните бъмбари, които бавничко пълзят превземайки купчинки кал в руслото на реката. Обичам да мисля за самото дърво - първо, топлото, сухо усещане да бъдеш дърво, след това напорите на бурята, после възхитително бавното сълзене на мъзгата. Обичам да мисля за дървото и виждам как в зимната нощ то стои сред пустото поле, безлистно и голо, без нежни клонки изложени на железните куршуми на луната, като гола мачта забита в земята, която се огъва и извива цяла нощ. Песента на птиците трябва да звучи много силно и странно през юни; а колко студени са крачката на буболечките, които пълзят неуморно нагоре по гънките на кората или се пекат на слънце въху тънките зелени гърбове на листата и гледат право напред с диамантено-фасетни червени очи... Едно по едно дървесните влакна поддават на тежкия студен натиск на земята, след това идва последната буря и падайки, най-високите клонки отново се гмурват дълбоко в пръстта. Дори и сега животът не е свършил; има милиони търпеливи и бдящи съществувания за едно дърво по целия свят - в спални, на кораби, по улици, в стаи, където мъже и жени седят след чая и пушат. То е пълно с хармонични и щастливи мисли- това дърво. Бих искала да разгледам всяко едно поотделно, но нещо ми пречи....До къде бях стигнала? За какво говорех? За дървото? За реката? За Даунс? За Алманаха на Уитакър? За полетата с неувяхващи цветя? Нищичко не мога да си спомня. Всичко се движи, разпада, изплъзва се и изчезва.... Виждам огромен катаклизъм и разместване на пластовете. Някой застава над мен и казва:

"Излизам да купя вестник."

"Да?"

"Въпреки че няма никакъв смисъл да се купуват вестници.....Никога нищо не се случва. Проклета да е тази война, да върви по дяволите дано!

"И все пак не виждам защо трябва да имаме охлюв на стената."

А, петното на стената! Това било охлюв.