автор: RedRose

Това е разказ за едно пътуване. Всъщност - за най-дългото пътуване в живота ми.
Разбира се, изобщо не бях подготвена за това, което ме очаква и в първия момент се почувствах безкрайно объркана, а после...

После вече бях напълно дезориентирана. От много време, удобно сгушена в спокойното си сиво ежедневие, упорито отказвах да надникна извън черупката си, въпреки че отдавна се задушавах. Искаше ми се да го приема за нормално и като че ли се бях примирила.
И тогава, през един от онези дни, за които толкова пишеха в приказките, в които отдавна не вярвах, се появи той - сякаш изтъкан от любов и носещ в себе си любов. Невидимото му и безплътно присъствие ми напомни за онези сънища, които така ми се искаше да не свършват. Разбрах, че се е появил, за да ми покаже, че съм жива.
Започнах да чувствам сърцето си. Отмаляла от радост, се наслаждавах на всеки негов не винаги ритмичен удар - понякога сякаш спираше за кратко, а после със силата на ураган разнасяше сгорещената ми кръв до всяко кътче на тялото ми...
Тогава реших да напусна убежището си, но бях закъсняла непростимо дълго и него вече го нямаше.
Зашеметена, започнах да се оглеждам наоколо, но открих, че дори и следите му бяха изчезнали. Кръвта ми сякаш замръзна и тогава разбрах, че трябва да го намеря - нахвърлях малко вещи в една раница, пъхнах вътре няколко книги и един празен бележник, в случай че решах нещо да му напиша, а после потеглих на път. Трябваше отново да почувствам сърцето си...
Пътуването ми започна през зимата - безброй дни вървях през заснежени полета, пресичах заледени потоци и понякога, за кратко, се подслонявах някъде на завет, но само колкото да си поема въздух, за да мога да продължа напред. Не исках да спирам, защото рискувах да остана там завинаги.
Често вадех бележника, сгрявах с дъха си замръзналия графит на молива, който случайно бях открила в едно джобче на раницата и се опитвах да пиша. Нищо не се получаваше - може би защото ръцете ми бяха премръзнали и постоянно изпусках молива в снега, а после трябваше да ровя с часове, за да го намеря.
Продължих да вървя. Понякога се разминавах с хора, кимвах им и се стараех бързо да отмина, когато виждах, че отбиват от пътя си, за да ми помогнат. Не исках да говоря с никого. Не можех да говоря с никого - не и през зимата. Вероятно щях да опитам, ако успеех да настигна пролетта...
На стотния ден от пътуването ми се спрях пред една хижа - беше малка и спретната, покрита с току-що навалял пухкав, невиждано бял сняг. Гледката болезнено ми напомни за коледната картичка, която бях изпратила на майка си минути преди да тръгна. На гърба й бях написала единствено: „Чакай ме. Винаги твоя". Не беше много, но стигаше. Беше достатъчно.
Отворих вратата на хижата, а вътре ме посрещна бумтящият огън в камината - тогава протегнах ръце към пламъците и почувствах как животът ми бавно се връща. Разбрах, че е време да пиша. Извадих бележника, а моливът сякаш оживя в ръцете ми...
„Усещам топлината на стаята във всяко кътче на душата си. Дори и там, където никога не съм чувствала топлина.
Не стой до вратата - нима не разбра, че ключът отдавна е там някъде - навън, сред снежните преспи - изхвърлих го веднага, щом долових присъствието ти...
Ела при мен и започни да ме галиш така, както никога не си докосвал друго човешко същество през живота си.
Започни от косите ми...прекарай пръсти през тях, за да усетиш уханието и копринената им мекота, а аз ще се отпусна в ръцете ти гола и уязвима, облечена единствено с любовта си към теб.
Очертай с пръст устните ми...бавно...нежно, а аз ще положа усилия, за да не ти кажа колко много те обичам. С мъка ще сподавя надигащия се в гърдите ми стон и с наслада ще се отдам на страстния триумф на дланите ти.
Докосвай гърдите ми, докато усетиш как зърната им се втвърдяват и разцъфват пред теб като цвят на роза. Прокарай език по тях, гали ги отново и отново, а аз ще се постарая да не нарушавам тишината на нощта..."
Излязох от хижата и видях, че снегът се беше стопил. Отново продължих пътя си, но сега вече като че ли знаех посоката. Или - поне усещах накъде трябва да вървя.
Природата се беше събудила, но щях ли да успея да видя зеления цвят на тревата?
Четях написаното отново и отново... Бях чувала някъде, че за щастието трудно се пише - може би затова така мъчително движех молива, рисувайки буква след буква...
А как тогава да опиша копнежът?
„...И ще усещам устните ти навсякъде. Нека дъхът ти, горещ и нетърпелив, да оставя влажни следи по мен.
Ще опитам да повдигна глава и да се огледам в очите ти, но тялото ми е толкова безплътно и нежно, излято сякаш от нажежен до кипване восък -затова ще остана още миг неподвижна.
Протегни ръка и бавно докосни пулсиращата като сърцето ми женственост - искам да усетиш горещата й лепкава влага по пръстите си, а после внимателно ги поднеси към устните си.
Почувствай живота и тогава вкусът ми ще те опие така, че едва ли някога ще ме забравиш..."
Вече бях спряла да броя дните. Пътят отдавна беше свършил, но аз продължавах да вървя. Отново не знаех накъде отивам, но трябваше да те намеря. Трябваше.
Нощувах на различни места, а сутрин с благодарност посрещах изгрева. Минавах покрай реки и езера - често дъжда и вятъра бяха единственият ми ориентир.
Лутах се дълго, без посока, а после започнах да следвам пътят на слънцето - може би защото толкова се надявах да ме заведе при теб...
„ Целувай ме дълго и изпепеляващо, докато и двамата не останем без дъх от очакване... Ще те притискам до себе си, изпълнена с желание, нетърпение и дива страст - бавно ще докосвам раменете ти , а после нежно ще се потопя в косите ти.
Проникни в мен така, както си мечтая да го сториш - дълбоко и всеобхватно, а аз ще ти помогна , за да намериш пътя..."
Опитах се отново да броя. Започнах да си спомням всеки миг от дългото си пътешествие. Хиляда дни ми бяха нужни, за да кръстосам света - не бях стигнала до теб, но имах още ден на разположение. Тогава щях да те открия...
„...И когато го намериш ... пътя, посочен нежно от дланта ми - поспри за миг, за да те настигна...
Води ме уверено и смело към удоволствието, изживяно само в сънищата ми - нека потеглим заедно и да намерим пътеката към вечното щастие...каквото и да е то.
Полей лицето и косите ми с последните капчици от твоята наслада, а аз грижливо ще ги събера с върха на езика си, наслаждавайки се на аромата на живота..."
Докато пишех, отново започна да вали сняг. Може би така и трябва - да приключа там, от където бях започнала. Един цикъл се затваря, за да се отвори друг.
Разпервам ръце, за да посрещна новия ден, а снегът се сипе около мен на едри парцали. Поемам дълбоко въздух - време е да напиша последното изречение...
„Продължавам да пътувам към Теб!"