автор: Keri

- Студено ми е. - прошепна Ели. Мъничкото й телце се тресеше под двете прокъсани одеала.
- Изпии това. - той й подаде малко шишенце. Вътре бяха останали последните капки от виното, което с Гуен пиха от една чаша в деня на сватбата. Мислите му го отведоха в онзи слънчев и толкова далечен ден, когато беше наистина щастлив. С нея. Тогава не можеше дори за миг да предположи колко болка и изпитания стоят на пътя им. Една сълза бавно си проправи път през мръсното му и изтерзано лице. Първите бръчки неусетно се бяха появили, като белези на страданието. Как бяха стигнали до тук? Как беше позволил да му я отнемат? Задаваше си тези въпроси постоянно, но никога не намираше отговор. Сега беше останало само едно нещо, което даваше смисъл на живота му - Елинор. Някак щеше да им попречи да я вземат. Все трябваше да има начин да избягат от царството на Бохор и да намерят Светлата земя, където той нямаше да ги открие.
Неусетно умората от няколкодневното бягане взе връх над него и очите му неусетно се затвориха. Той потъна в дълбок, макар и неспокоен сън, в който отново видя кориганите, връхлитащи дома му. Черните гарвани, които им служеха за превоз, крещяха ужасяващо и преди той да разбере какво става, една стрела се заби в гърдите на Гуен. Той отново чу собсвения си писък, изпълнен с огромна болка и отчаяние. Затича се към нея с всичка сила, но сякаш пълзеше. Когато я достигна, Гуен едва дишаше, но успя да каже: "Пази дъщеря ни с цената на всичко. Бохор няма да се спре пред нищо, за да я вземе. Обещай ми, че ще я спасиш. Обещай ми!". Последните думи вече заглъхваха. "Обещавам" - каза той и тя затвори очи за последен път. Той я целуна за сбогом, взе Елинор и побягна. Кога беше станало това? Преди месец, година, век? Сякаш времето се беше разтеглило и вече не отброяваше секундите, а само годините...
Той стана рязко, поемайки си дълбоко въздух. Беше заспал! Как е могъл да го допусне?! Огледа се. От гората нямаше и следа. Намираше се в тъмна стая със стени от огромни камъни. Някъде в далечината се процеждаха капки. Кап...кап...кап... Елинор! Къде е дъщеря ми? Сърцето му се сви при мисълта, че са ги хванали. Не, нямаше начин! Колко ли време беше спал? Може би ден...
Той се огледа в тъмнината. До едната стена имаше нещо. Отиде нататък, но това не беше тя, а купчина кости.
- Елинор! - гласът му като че тежеше. Стигна бавно до първата стена, удари се и се разпространи. Ехото достигна до него като шепот. Нещо се размърда в тъмнината и той я видя. - Господи, благодаря ти! Добре ли си?
- Да. - тя го прегърна силно и го целуна. Стана и се огледа. Толкова беше мъничка. Тъмната й коса се спускаше по ременете й на вълни и дори на съвсем слабата светлинка проблясваше сякаш подканвайки те да усетиш мекотата й. Черните й очи се завъртяха, оглеждайки с интерес огромните камъни, покрити с пухкав зелен мъх и паяжини. Изведнъж погледът й се прикова в него и за миг някъде дълбоко в него проблесна страх. След това всичко започна да потъва в очите й. Тя отново ги търсеше.
- Хванали са ни. - гласът й беше променен. Малкото момиченце беше изчезнало. - Чакат краля на гарваните, който трябва да ни отнесе при Бохор.
- Има ли начин да избягаме? - попита той с тревога. Знаеше, че в тези състояния тя можеше да намери всичко, ако го имаше някъде. Мисълта му се стрелна към първия път, когато Елинор "изчезна", за да намери любимата си играчка. Спомни си колко се бяха изплашили с Гуен. Ели беше седнала на коляното му и плачеше, защото не знаеше къде е Пухи - плюшеното й кученце. Той се опитваше да я успокои и я попита къде го е оставила за последно. Този въпрос беше отключил вратата на свръхестественото в нея. Изведнъж тя се беше отпуснала в него с широко отворени очи, които не виждаха нищо пред себе си. Той се беше опитал да я "събуди", но нищо не помогна. След няколко минути тя просто каза къде е играчката със странен пораснал глас и след миг отново плачеше като че нищо не беше станало. С времето тези състояния зачестиха, но тя никога не помнеше, че е била "другаде".
Един единствен път той й беше задал въпрос, докато тя беше в такова състояние. И тогава тя се забави. Сякаш не можеше да се върне. Беше се изплашил до смърт, че Ели завинаги ще остане загледана в нищото, но някак тя успя да намери обратния път. Никога не каза на Гуен. Не искаше да я плаши. Беше си обещал, че ако някога зададе въпрос, то ще бъде в изключителен случай. Като сега.
Тези мисли преминаха толкова бързо в главата му, че той едва успя да премигне. Ето, че излагаше детето си на опасността, от която багаха. Та нали именно за това беше толкова нужна на Бохор. Той щеше да я прати много далеч, за да намери Светлата земя, която той искаше да унищожи. И тя никога нямаше да се върне...
- Камък с червен паяк. - каза твърдо тя и падна в ръцете му. Нямаше време. Това беше сигурно. Реши да я остави така докато избягат. Леко я постави на студените камъни. Сърцето му се свиваше при мисълта, че може да я загуби... но трябваше да бърза. Самият той усещаше приближаването на огромния гарван.
Стана и се приближи до стената. Търсеше червения паяк, каквото и да значеше това. Очите му бяха широко отворени и съсредоточени, дъхът му прескачаше. Нещо сякаш помръдна в полезрението му и той го видя. Паякът всъщност не беше паяк, а капка кръв, засъхнала в странна форма на един издълбан камък. Той сложи палец върху белега и натисна. Не беше нужна много сила. Ръката му започна да потъва и изведнъж се показа светлина. Луната. Беше сякаш нахапана от облаците, които я покриваха. Той се обърна и положи дъщеря си в ръцете си. Все още беше отпусната, но очите й бяха затворени. От устните му се отрони въздишка на облекчение - тя спеше.
Той се покатери внимателно по камъните и излезе навън. До края на нощта оставаха само няколко часа и той трябваше да бърза. Пое дълбоко въздух и се затича.
***
Денят в Горал беше винаги къс и мрачен, а съществата, които живееха в него не знаеха що е светлина и слънце. Всички тези мъже в бели туники, орки, ученици и затворници по нещо си приличаха: един и същ страх ги пронизваше винаги щом вдигнеха поглед към кулата, която се извисяваше над целия град! Кулата, обитавана от великия жрец Бохор, Господаря на мрака...
На самия връх на внушителната главна кула, която му служеше за бърлога, познатият силует на Сянката крачеше по облицования с каменни плочи под на една лаборатория, пълна с книги и инструменти. Беше побеснял.
Писарят Ломго, който все още държеше в ръка посланието с лошата вест, трепереше като лист от глава до пети. Свит на топка край стената, той се мъчеше да се смали така, че да стане незабележим. С ужас наблюдаваше господаря си как се мята насам-натам и как късовете сянка, които падаха около него, пламваха при допира си с камъка, разнасяйки отвратителна миризма на изгоряло.
Внезапно Сянката се извърна и хвърли изпепеляващ поглед към писаря, който още повече се сгърчи.
- Измъкнали са се... Тия проклети коригани са ги оставили да се измъкнат... Безмозъчни джуджета... Некадърници... Предатели... жестоко ще си отмъстя...
Сянката простена и вдигна ръце към небето.
- Толкова близо, толкова близо до целта... Имам ръкописа... липсва ми само детето... Не мога да чакам повече... Трябва да ми го доведат... Ломго...
- Да, господарю! - отзова се мъжът и се хвърли на пода, сякаш да измоли милост от демона.
- Искам най-верните ми служители... да излязат от сянката... Искам детето... на каквато и да е цена... Пиши им... Искам детето тук... до два дни... нито ден повече... Иначе гневът ми ще се стовари върху им с цялата си мощ...
Писарят се изправи, треперещ, на крака и се втурна със ситни крачки към писалището...