автор: starec

Приятелю, налей ми от ракията,
която като стих е отлежавала.
Душата да напълня, не кесията,
защото ми е чужда не просията,
а песента от срам все замижавала.

Мезе си имам - тези тежки строфи,
в ушите на глупака архаични.
Не искам книга с пържени картофи,
защо ми е и думната атрофия,
когато съм сънувал, че съм личност.

Ранени като кулата на Пиза,
под масата преди да поумнеем,
госпожица метафора по риза
и с цялата си младост ще заслиза
към ниското, където ще се слеем.

Не мога по-модерна да намеря
и стига ми метафора от плът.
След благата ракия на вечеря
с кръвта си точен ритъм ще намеря,
а Тя ще бъде моя нежен съд.