автор: Ognian

Тази история се случи в края на 50-те в една британска колония в Африка. Било времето на залеза на славната Британска империя.

В един провинциален център живеел чиновник от британската колониална власт със съпругата си.
Били младоженци, имали планове и били много влюбени. Тя била амбциозна млада съпруга и искала той да напредне. Мечтаела да се махнат от провинциалния град и да идат в столицата.

Скоро, обаче, разбрали, че искат различни неща. Той се чувствал много добре в удобната им къща, с басейн и многобройни слуги, сред картините и книгите си, които докарал от родната Англия. Работата му не била напрегната, имал много свободно време. Не разбирал защо трябва да се втурне в неизвестността и интригите на висшата политика.

Но имало и нещо друго, което ги разделяло. Без да бъде роб на вещите, той държал на тях. С обич подреждал книгите си, възхищавал се на картините, редовно избърсвал праха на плочите, всяка драскотина по тях го разстройвала.

Тя била много разсеяна, нямала чувство за собственост. Често си губела нещата, отначало дребни - червилото, цигарите, гребена. Не си правела труд да ги търси. Била небрежна към вещите, считала, че те не са важни за живота и.

Отначало той не забелязвал нищо, защото предметите не били свързани с него. Но, когато тя изгубила пръстен с брилянти - сватбен подарък, отношенията им се влошили.

"Загубих го" - спокойно му казала тя.

Последвал, разбира се, скандал. След време небрежно загубила и гривна, която била семейна реликва. После той не и говорил седмица. Губела сякаш всичко, до което се докосвала. Вещите се изпарявали безследно, изтичали от пръстите и, като пясък. Достатъчно било да вземе нещо в ръце и то изчезвало!

Изглежда, че правела всичко това, за да го дразни. Тя искала бурен живот, пълен с изпитания и емоции, той обичал провинциалното спокойствие. Не след дълго разбрали с горчивина, че били много различни.

Но имало нещо, което ги свързвало. И двамата страстно обичали да скитат из джунглата. Често пътешествали, обикаляли безлюдни, отдалечени места. И двамата силно желаели да ходят там, защото тогава не се карали. Джунглата ги сдобрявала, като че ли откривали отново изгубената любов сред гъстият, вечно зелен и тайнствен полумрак.

Веднъж отишли на далечно пътешествие. Ходили дълго, много дни, минали през малки селца, където децата ги гледали с изумление, защото за първи път виждали бели хора. Тя, естествено, загубила парафина, с който се мажели против комари и пиявици, но той нищо не казал. Бил щастлив с нея във влажният безкрай, накрая на света.

Стигнали до един остров. Той извадил компаса и картата, разгледал ги внимателно и казал, че трябва да вървят на изток, покрай реката. Тя възразила, искала да тръгнат на запад. Била сигурна, че това е пътя към дома. Той бил убеден, че ще се загубят, ако потеглят в нейната посока. Скарали се за първи път в любимата и на двамата пустош. Тя поела гневно на запад, той сърдито закрачил на изток. Разделили се, като кораби в открито море. Това бил последният им разговор.

После паднала нощта. Той останал сам, бил още ядосан, но, странно, станало му смешно.

"Ха, тази моя жена, сега себе си загуби! Само това оше не беше губила - себе си!"

Навярно се е смял гръмогласно в мрака. Може би после е започнал да се тревожи за нея.

Изгревът го заварил на път. Вървял вече цяла нощ, но все не намирал пътят за в къщи. Вървял и целия ден. Посрещнал залезът на крака. Бил изтощен, отпуснал се тежко на земята, за кой ли път погледнал компаса и картата. Огледал се - наоколо била непознатата джунгла. Скочил на крака, закрачил бързо напред, вървял дълго, после спрял задъхан. Отново се огледал. Разбрал с тъпо учудване, че компасът и картата са вече безполезни. Около него във всички посоки на хиляди мили се простирали непроходими храсталаци. Вдигнал глава към звездното небе, след това се загледал в безмълвната тъмнина, която плътно го обгръщала.

Завладяла го най-страшната самота на света.

Изведнъж с ужас осъзнал, че тя била загубила едно последно нещо - НЕГО. Загубила го , като червилото, гребена, пръстена. Безгрижно, но може би с малко тъга, както човек се разделя с предмет, с който е живял много години.

*******


Никога не го намерили. Но и никой сериозно не го търсил. Било безмислено да търсят един единствен човек в огромната джунгла.

Скоро след това страната получила независимост и тя се върнала в Европа.

Там следите и се губят.