автор: kamo

Май не трябваше да се прибирам толкова късно.
При това - сам.
Нито пък да си търся проклетите ключове половин час в тъмното.
Както и да се забърквам в политиката на мутрите.
Съдба, кво да я правиш...

Чух стъпките по тъмното стълбище секунда след като намерих ключа. Един чифт крака тежко се изкачваха отдолу към площадката на третия етаж, където живеех под наем. Вторият очевидно търчеше към мен от горния етаж. Извърнах се точно в момента, в който идващият отдолу ме подпря под брадичката с нещо тежко. Съдейки по силата на удара, като че ли беше гаечен ключ. Приятелят от горния край на стълбите се присъедини с ритник, който предизвика бум от пъстроцветни звезди в главата ми. След което двамата дружно ме заритаха.
Не се шегуваха момчетата.
При третия ритник съм загубил съзнание.
По-късно в болницата се оказа, че не съм изтървал кой знае какво. Само три счупени ребра, 25 шева на главата, насинени очи, спраскана устна, счупен нос и смачкани пръсти на двете ръце. И болка, много болка.

Щом изтече въздействието на болкоуспокояващите, усетих що е то ад. Болеше, болеше, болеше. Болеше ме не само тялото, но и душата. Болката беше всепроникваща. Лежах си в тясното болнично легло и се чудех, какво, мамка му, съм направил този път, за да заслужа това. Обикновено странните ми истории ЗАВЪРШВАХА с бой. Тази обаче ЗАПОЧНА с мариза...
После се сетих.
По дяволите!
Само това беше и нищо друго.
(Не че нямах и други издънки)
Сигурен бях обаче, че този път белята стана заради проклетите кметски избори. Бях се набъркал не там, където ми е мястото. И то - през главата на главния редактор на вестника, където работех в последните две години. Набутах се в ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА...
В смисъл?
В смисъл, че се нагърбих (май за пореден път) в предизборната кампания - този път на страната на една (еди как си оцветена политически) мутра срещу друга (еди как си оцветена политически) мутра. Май сбърках. Пак.
Искам да кажа, че седмици наред бълвах във вестника пропити със злоба и жлъч статии, в които осмивах и оплювах противниковия кандидат, като в същото време лижех и мажех в полза на "нашия". В смисъл, че си продадох задника за - както се оказа - жълти стотинки, и то в една игра, която в никакъв случай не беше моя и от която не спечелих нищо друго, освен един хубав бой... Още повече, че в крайна сметка не спечели нашия кандидат... Както и противниковият...
Някой да има да каже още нещо за негативните предизробни кампании?!
Аз - не.

И ето ме сега - зашит, бинтован, обездвижен, лежа си в гадното болнично легло и не знам дали няма да се парализирам от кръста надолу (образно казано) и накъде се развива "шеметната" ми журналистическа кариера (меко казано).
Мамка му!
Обърнах се леко настрана и пъшкайки се опитах да се изпикая в катетъра.
В урината ми имаше кръв!
Тъкмо се бях вторачил с ужас в резултата от напъването си, кгато вратата внезапно се отвори.
Не беше докторът.
Нито сестрата или санитарката.
Не беше и моята любима (каквато нямах), нито алкохолизираната ми майка (която не бях виждал от четири години), нито някакъв фен.
Оказа се американският посланик.
Плюс главният ми редактор.
И преводач.
- Хелоу...- рече посланикът.
- Здравейте!- преведе преводачът.
- Хау ду ю ду? - поинтересува се американецът.
- Как сте?- допълни на майчин език преводачът.
- Мерши... Гошподин... Пошланик...- профъфлих през превръзките аз.
- Изправи се поне, говедо, като говориш с хората.- кисело нареди шефът.
Опитах се да се поизправя върху възглавниците с изпотрошените си кости.
- Донт, донт!- вдигна ръце посланикът.
- Недейте, недейте!- ненужно преведе преводачът.
- Ю ар вери брейв мен...- рече посланикът.
- Вие сте много смел мъж...- отекна преводачът.
- Тенк ю.- реших да покажа лингвистични познания на свой и аз (със зашитата ми разпокъсана уста се получи нещо като "шенк шу", но ония копелета явно ме разбраха).
- Уотс хапънд?
- Какво се случи?
- Пребихша ме... Много шилно... Шкапаха ме напрафо...
- Фор либърти? Фор фрийдъм? Фор фрийдъм ъф спийч?
- За независимостта? За свободата? За свободата на словото?
- Мхм... Мисшля, че да... Какфо ишкате от мен?
- Това е господин американският посланик у нас и неговият личен преводач.- съвсем ненужно поясни шефът.
- Аха... Яшно...
- Аха я! Глей кой ти е дошъл на крака, момче. Ще направим сензация от теб. Ще качим тиража и продажбите. Ще се юрнат едни рекламодатели, не ти е работа.
- Мерши.
- Тихо!
- Ду ю уонт хелп?
- Имате ли нужда от помощ?
- Мда... Какфа помошт?
- Ениуей.
- Каквато и да е.
- Ако моше малко мангиши... Да дам някое и друго интерфю... Да ме напрафят глафен редактор... А?
- Тъпанар!- отсече шефът и отведе гостите.
Вместо тях се появи старшата сестра.
С онази голямата спринцовка.

Минаха три месеца.
Изписаха ме.
Шевовете бяха махнати, ребрата - заздравели, отоците - спаднали, бинтовете - смъкнати. Отново бях аз. Но вече бях и медийна звезда - не без любезното съдествие на Негово Превъзходителство - американският посланик у нас.
Започнаха да ме канят на интервюта тук и там.
Медиите разпратиха декларация в моя защита до президента, премиера, председателя на Народното събрание и до международната общност.
Обаждаха ми се от разни световни организации.
Фенките ме причакваха пред вратата.
Предложиха ми работа в други два вестника, в едно радио и една телевизия.
Бях герой!
Реших да се върна на работа.
Там всичко си беше както обикновено.
Новина - писане, новина - писане.
Никой не ми оръщаше кой знае колко внимание. На всичкото отгоре се оказа, че въпреки големия шум около моя случай, малотиражката ни не е мръднала кой знае колко напред.
Даже наопаки.
Е, какво - животът продължаваше.
Докато един ден не ме потърсиха по телефона.
Беше оня кандидт за кмет. Моят. Личната ми мутра.
Каза ми:
- Виж кво, пич. Местните избори минаха. Задават се обаче президентските. Бихме искали да ни помогнеш малко в кампанията...

Камен Петров
Варна, януари 2006