автор: glishev

За един праведник

Арабските нашествия в южна Италия според
Хрониката на Ахимааз

Хрониката на Ахимааз е епично генеалогическо произведение, създадено в южна Италия от Ахимааз бен Палтиел. Макар че е написана единствено с цел възхвала предците на автора, Хрониката съдържа много важни данни за историята на ранните еврейски поселения в градове като Ория, Бари, Отранто, Гаета, Беневенто, Капуа, Амалфи и южноиталийската Павия в периода 850 - 1054. Предложеният тук откъс описва събития от втората половина на девети век, когато араби нахлуват в някои части на Калабрия и Апулия.

ТЕКСТЪТ

"По това време арабите започнали да нахлуват в страната с войските си, да пресичат границите на царството на необрязаните, земята на идолопоклонниците1; донесли разруха на Калабрия, хвърлили градовете в ужас, опустошили провинцията, разрушили защитните стени. Навлезли в Апулия; там станали много силни, енергично нападнали жителите, разпръснали ги, завладели много селища, унищожавали и плячкосвали.
В онези дни в Бари се намирал Саудан, тогавашният предводител на арабите, който покорил цялата област. Той изпратил посланици до прочутия град Ория, за да сключат споразумение с жителите му като обещавал да не подлага земите им на унищожение, а само да изиска данък от тях. Но това било само хитрост, с която възнамерявал да свари града неподготвен, да го нападне, превземе и опустоши.
Управителят на Бари изпратил рави Шефатия да изслуша предложенията на арабина, да получи клетвата му и писмо с печата му, за да могат преговорите да бъдат подобаващо завършени с неговия знак. Пълководецът Саудан приел равина с почести, говорил сърдечно с него и го обсипал с внимание в присъствието на всички принцове, които се били събрали, за да го приветстват. Задържал го при себе си, почти до настъпването на Шабат. Това направил умишлено, защото равинът нямало да може да се върне в своя град по време на Шабат2. Арабинът не искал да го пусне, за да не може той да съобщи на своя господар намеренията на врага. Когато рави Шефатия усетил неговото притворство, възкликнал: "Позволи ми да си ида, защото с лукавството си ме подмами!" Ала Саудан отвърнал: "Къде ще ходиш по това време? Съботата ей сега ще започне." А той отново продумал: "Пусни ме, господарю, и не се тревожи за мен." Така че онзи му позволил да си върви и равинът тръгнал. И като излязъл, призовавайки помощта на Всевишния, вярвайки в Името на Създателя и убеден, че Бог ще му помогне, изписал няколко букви върху копитата на коя си, така че пътуването му да бъде бързо. Безспирно повтарял Неизразимо великото Име и земята като по чудо бягала назад3.
А когато стигнал покрайнините на града, завикал жителите отвсякъде: "Излизайте бързо, бягайте от външния град, защото предводителят на арабите Саудан идва с всичките си сили да ни отнеме имуществото, да убива, да граби и плячкосва!" И като наближил, управителят на града излязъл да го посрещне4. Рави Шефатия му разказал какво му се е случило и така било взето решение по тази работа. Така той пристигнал в града преди полунощ; умил се и се окъпал, и посрещнал Шабат, както подобава, радостно, с ястия и напитки, с изучаване на Закона, облечен и украсен в празнични одеяния, вкусвайки всички наслади на този ден и в покой сред тях.
А Саудан с цялата си войска, дързък и ненавистен, дошъл да ги нападне без да се помайва. Ала намерил цялата страна пуста чак до самите стени на града. И на Шабат, по време на следобедната молитва, като не намерил удовлетворение, поискал рави Шефатия, казвайки: "Дайте ми човека, който наруши своя закон и оскверни своята събота. Вашите закони повеляват той да бъде наказан със смърт." А рави Шефатия без страх рекъл: "Защо говориш това? Няма истина в думите ти. Този, Който е в Небесата, знае и всички хора от моя град могат да свидетелстват, че се прибрах докато беше ден. Върнах се докато се виждаше слънцето и отидох в банята. Умих се и се окъпах, и се върнах в дома си, и достойно посрещнах Шабат, покорявайки се на заповедта на моя Цар и Изкупител, Светията Израилев, моя Бог5."



Този текст бе преведен по: The Chronicle of Ahimaaz, translated by Marcus Salzman (New York, 1924)

Бележки

Историята на рави Шефатия представлява малка новела в рамките на Хрониката. Разказът никъде не излиза от рамките на традиционните повествования за праведници (цадик) - хора, ревностни в спазването на Закона, богобоязливи и мъдри. Особено в няколко момента общите места с традицията на равиническите разкази проличават ясно.

1. Царството на необрязаните, земята на идолопоклонниците: тоест на християните. За разлика от юдаистите, християните не отдават никакво значение на обрязването и на спазването на Моисеевия закон. Освен това иконопочитанието си е идолопоклонничество в очите на добрия рави Палтиел. Арабите като мюсюлмани отдават нужната почит на Муса (както наричат те Моисей), обрязват се и също отхвърлят почитането на религиозни образи. Затова Палтиел нарича просто с името им, без названията, запазени за християните.
2. Тук разказът влиза в клишираната форма на повествованията за праведните равини. Мъдрецът е пратен като посланик. Той е известен с добрите си качества и му е поверена тази важна работа. Посрещнат е с почести в чуждия стан. Както ще стане ясно, почестите са за негова заблуда, но той като истински праведник не се поддава на изпитанието, с което доказва, че наистина заслужава да бъде почитан.
3. Ако историята беше християнска или мюсюлманска, добрият герой щеше да се справи само с молитва. Но за равина е от изключително значение да притежава и знание освен вяра. Така че Шефатия се моли, призовава Божието име, но изписва и някакви букви по копитата на коня си. Донякъде смущаващо, но най-вероятно това отново са знаците на Неизразимо великото Име, което в равиничеката литература е печат на голяма власт.
4. Както и в случая с арабите, равинът отново получава почести - този път управителят излиза да го посрещне лично. От една страна, с това се подчертава уважението, което в труден миг християните изпитват към необходимия им добър юдеин (защото в Средните векове такива неща рядко са се случвали), а от друга отново се показва високото място на праведника изобщо.
5. Текстът не би могъл да завърши другояче освен с възхвала на Всевишния, на праведника и на съботата - това е триумфалното увенчаване на подвига на истинския цадик. (Вж. Анжело Раппопорт. Митология на древен Израел. Изд. Мириам, С., 1993)