автор: Bjorna

Разпорена до самата си същност,
единствената глътка,
заседнала е в гърлото,
изстискана не със знак,
а с калибъра на въздушна пушка
Откритата рана е на обратно-
горчива и гореща като устна-
безкрайно тънка, като това дъно,
но там да остане. Там
Вечно бих я пила...
Да подаря на дългокраките лампи,
на окапващия с нощите трамвай,
на тънкоустните локви
остатъците изглозгани от моя вятър
от косите сипещ се
и разтапящ се
като недоизядено `ескимо`
в ръцете на някакво си
от никого не обичано
никъде не гледащо
и за нищо не мислещо
същество ...

Аленооките аквариуми
на моето акварелно детство;
безпомощно сбити
от лятната босонога пътека
отново израснала изпод земята,
която преминавам по кръга
втренчена в червенината
и с червено самата пропита,
блъскайки си челото
във важните муцуни
на софийските трамваи
дълги като ... небето