автор: Perdita

Подобно залеза на златно до петите лято
ще засълзя в сърцето ти, когато си отида.
И като черна дупка ще те погълне мекотата ми -
затворник в топлото на нежна, жива мида.

А ти ще се превърнеш в пясъчно творение -
най-вечната, най-истинската в миглите сълза.
Представяш ли си, всяка песъчинка е една поема :),
ще стигнат никога да не умреш, да не умирам аз.

...Дай тази нощ да се забравим, виж ме цялата,
приличам на настръхнала за звук китара,
и струните се късат, полудява, свири тялото,
една Луна отгоре се почувства много стара.

Светкавици се раждат и танцуват по косите ми,
отронва се от теб въздишка - как ме искаш!,
а кожата е медна пита, хапеш, ненаситна съм,
и в някаква агония от щастие небето стискам.

И с устни приковаваш за себе си душата ми,
кръвта ти търси моята, да създадем живот,
извайваш най-пияните пътеки, палиш вятъра,
щастлива съм, светът е хубав, защото си любов.:)

15.1.2006г.