автор: moby

Не вярваш, че е така далечно,
не вярваш, че е толкова цветно в главата ти.
Напрягаш сетивата си и не усещаш нищо друго.
Драпаш по стената, по стената на съзнанието си,
отново тръгваш по онзи път,
продължаваш да търсиш.
Няма как да спреш.
Така силно сияеш, че заслепяваш целостта.
Нищо не е така сплотено,
вече е разкъсано,
успя да разбиеш единственото в себе си.
Не си притежавал подобно.
Не знам искаш ли да притежаваш.
Искаш ли да принадлежиш?

Всеки звук, всяка картина
всеки поглед, който отправяш,
всяко докосване на някоя част от теб до обвивката…
Поставяш основата,
сега започваш.
Няма да се върнеш, не и сега.
Може би нататък.
Може би някой ден ще пожелаеш.
ще изригнеш пак,
ще пресъхнеш след това
ще се заровиш навътре,
ще изкормиш същността си,
за да се намериш.
Ще се оставиш бездиханен.
Ще потънеш в онези дълбини…
Ще почувстваш и съхраниш за малко…намереното.
И ще тръгнеш…
на път.
Кога ще се прибереш?

Имаш ли дом?
Къде е истинският ти дом?
Колко ще останеш там?
Искаш ли пепелта ти да бъде хвърлена в четирите посоки на света?
Ще се събереш ли тогава…
Няма ли това да бъде най - пълният ти образ…
Какво ще пожелаеш за фон…
Искаш ли да те заведа някъде…
Опитвам се да пребродя съзнанието си,
мога да те взема със себе си.
Знам, че искаш да видиш резултата.
Трябва да имаме търпение,
тази разходка е доста дълга.
Не питай защо поехме по пътя…

Започвам да усещам всичко.
Във вените ми тече отровна сладост.
Знам, че не искаш да свършва.
Няма как да престане.
Не спирай да обикаляш,
не искай почивка.
Всяко забавяне може да бъде фатално.
Толкова е кратък мигът.
Сетивата ти се задействат за малка частица време, откраднато от вселената
и в същият този миг не остава нищо.
И виждаш прахта,
своята прах.
И си сигурен, че край не може да има.
Изсипваш я на земята
и рисуваш върху нея.
Създаваш поредния шедьовър
със собствената си прах.

Няма по - особено усещане от новото.